Филип Джиан - Проклета въртележка

На излизане загасих всичко, после размислих и запалих отново лампата. Тя придаваше приятна атмосфера на стаята. Помислих си, че така щеше да ме посрещне нещо хубаво. Дори се замислих дали да не мушна една пица във фурната, за да ме посрещне топъл мирис на риган. Но беше прекалено рисковано. Нищо по-лошо за едва стъпил на краката си човек от това да се озове сам вкъщи насред мирис на изгоряло.

Боб и Глория живееха на първия етаж на една къща, чиито собственици обитаваха партера. Когато пристигнах, всички прозорци на фасадата светеха. Жената беше моя почитателка. Беше към седемдесетте и винаги ме хващаше под ръка, за да ми говори за книгите, най-вече когато бях с блуза с къси ръкави. Вечер обикновено се напиваше. Всеки божи ден се носеше в прашни пеньоари и пушеше с едно дълго цигаре. Майка й прекарваше дните си на един фотьойл. Понякога тя се изправяше пред нея и я овикваше, но клетата старица беше напълно глуха. Пред мен стоеше все същият проблем: да се кача на първия етаж, без да ме хванат. Тя имаше добър слух и шансовете ми бяха едно към две или към три, според количеството, което беше изпила. Беше изчела всичките ми книги и ценеше не толкова стила, колкото по-горещите сцени.

Прескочих градинския плет и се промъкнах до входната врата. Небето беше равномерно черно, безоблачно, самият аз бях доста спокоен. Всъщност нямах някакви ясни очаквания от това си посещение, но в името на душевния ни покой бях длъжен да го направя. Все още ми тежеше, че се бе опитала да ме изгори жив. Случката още се блъскаше като отворена врата на вятър. Изчаках по улицата да мине автомобил или някой пияница да падне върху кофа за смет, после се промъкнах вътре и започнах да качвам стълбите с индианска стъпка.

— О! Вие ли сте? — чух я да казва точно когато носа ми беше на височината на последното стъпало. Обърнах се и слязох няколко стъпала надолу.

— О, г-ца Маргьорит! — възкликнах.

С цветето я сродяваше само името, макар цветът на лицето й да се приближаваше до абсолютната белота. Само ушите й бяха розови, сякаш убягнали на торнадото от пудра. Приличаше на стара, пропаднала актриса, познала зората на говорещото кино. С едната ръка се държеше за парапета, а с другата притискаше сатенения си пеньоар към шията.

— Охо! Промъквате се като крадец! — смъмри ме тя.

— О, не! Как можахте да си го помислите?

Очите й бяха леко стъклени. Въздишаше и примигваше.

— Ще минете ли да пийнем по нещо заедно, като приключите с младежта? — попита ме тя. — Ще ме удостоите ли с вашия разговор?

— О, да… разбира се!

Тя се обърна мълком, докато аз се качвах на горния етаж. На прага едва не подвих крак от досада. После хванах решително дръжката на вратата и влязох, без да чукам.

Тя миеше марули в мивката. Косите й бяха прибрани отгоре, как да е, с малки цветни фибички с формата на миди Сен-Жак. Беше с бяла, къса пола и пуловер, който, ако се съдеше по размера, принадлежеше на Боб. Не вдигнах никакъв шум, но тя се обърна.

Не изглеждаше особено изненадана. За миг очите й пламнаха, после се превърна в порцеланово куче и обърса ръцете си в пуловера на Боб, превърнат в парцал. Нищо не ми убягна. Наоколо тишината свиреше като вряща тенджера.

— Аха! — взриви се тя. — Надявам се да си преживял най-големия страх в живота си.

Трябваше да призная, че ме изненада, че за малко не се предадох. Господи, колко силна беше! Въобще не подозирах, че ще свали картите си още с влизането или поне не по този начин. Някой ден наистина ще ме довършат, ще рухна под ударите им, както мнозина преди мен, а виковете ни няма да са яростни стенания, а чисти любовни стонове, хрипове на влюбен, благодарствени въздишки.

— Каква е тази тъпа усмивка? — озъби се тя.

— О… ами да… преживях голям страх! Признавам, че този път не се шегуваше. Но какво точно значи тази игра?

— Наречи я както щеш — отвърна ми тя.

Реших да седна.

— Боб не е ли вкъщи? — невинно попитах аз.

— Чакам го. Защо, да не си дошъл да се видиш с него?

— О, не — усмихнах се аз. — Не мисля, че мога да го направя с Боб.

Всеки по реда си. Сега беше мой ред да я сепна. Впрочем не без известно задоволство забелязах, че бузите й леко порозовяха. Погледът й обаче блестящо понасяше удара. Всяка следваща секунда беше малко, загубено сражение за нея. Оставих я да осмисли последните ми думи, като я озарих с ангелска усмивка, която в този момент не беше никак престорена, защото я виждах като в началото, когато всичко вървеше добре помежду ни, а аз имам чудовищна памет за всички хубави моменти и никой не може да ми ги отнеме.