Филип Джиан - Проклета въртележка

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Ами той не се остави да го тормозят. Взе единственото възможно решение.

Панталонът можеше да се отвори като чувал, щеше ми се да се гмурна в него с главата напред. Картината, която се откриваше пред очите ми, беше успокояващо проста. Цветен триъгълник между две бели бедра, нямаше нужда от нищо повече.

— Знаеш ли — добави тя, — дори не мисля, че той се е попитал дали статията на Някой си казва истината. Все пак го познавам доста добре. Спомням си за едно нещо, което държеше да наизустя. „Да започнеш пререкание, е като да изпуснеш водата. Отстъпи, преди да се е стигнало до ожесточение.“ Това са думи на цар Соломон.

Не можах да се въздържа да не кимна с усмивка.

— Как можеш още да мислиш за цар Соломон, когато аз току-що откопчах последното ти копче?

— Ами струва ми се, че толкова отдавна не сме разговаряли. Затова се възползвам!

С все по-целенасочените ми усилия очите й добиха нов блясък.

— Двамата с теб сме загубили играта от самото начало — продължи тя. — Но признавам, че преживяхме прекрасни моменти… Никога за нищо не бива да се съжалява!

— Да не се опитваш да лекуваш болката с друга болка? — попитах изтръпнал аз.

— Знаеш, така е… Невинаги оставаме с мъжете, които най-много обичаме. Инак щеше да е много просто.

Започна да обръща очите си. Но имаше още съпротивителни сили.

— Ах, какво слънце имаше тази сутрин! Надявам се да прекараме още прекрасни дни. Ах, освен това ти дължа най-продължителната целувка в живота си. Със сигурност никога няма да я забравя!

Тя улови главата ми с ръцете си, искаше ми се да я прегърна, но точно сега не можех. Ухапах леко със зъби върха на една от гърдите й през дрехата.

— Ох… ама защо не казваш нищо? — попита задъхано тя.

Оставих гърдата й, за да й отговоря.

— Ох… ама защо спря? — отчаяно изстена тя. Поех отново гърдата й с устните си, без да кажа нито дума, което също беше предимство.

Прекарахме точно дванадесет дни в къщата на Валтер, но според Марлен дванадесет дни или дванадесет години било все едно, всичко зависело от наситеността на преживяванията, а тя беше убедена, че сме изминали дълъг път заедно. Не споделях мнението й на сто процента, но разбирах какво имаше предвид. Чувствата ми към нея не се бяха променили, само че вече бях видял смъртта на първата, затова бях подготвен да преживея заминаването на втората. Бях почти омагьосан от празнината, в която бях потънал. Върхът беше Дожелски, който ми телефонираше поне по веднъж дневно, за да ми съобщи някоя добра вест, а по собствените му думи бил на път да напълни цял сак с писма от мои почитатели, който щял да ми предостави.

Противно на добрия писател, който трябва да даде всичко за романа си, аз не давах нищо, само си правех удоволствие от писането и безмилостно напредвах, докато романът се гърчеше и пъшкаше под пръстите ми. Поне едно нещо ме родееше с големите писатели — опитвах се да спася кожата си. През последните дни, прекарани с Марлен, бях обхванат от истинска треска и успях да поваля няколко глави за рекордно време. Работех дори нощем, в компанията на жабите и лъскавите червеи. Ах, колко приятно е да напишеш едно изречение, да нахвърляш няколко думи между две точки. Колко успокояващо е! И колко се нуждаех от това!

Бях на косъм от завършването на романа, когато една сутрин Вера се обади. Дълго разговаряха с Марлен по телефона. После тя затвори и ме погледна. С леко кимване й дадох да разбере, че съм наясно. После тя ми обясни, че предложението на Вера било интересно, но останалото ми убягна, защото го слушах само с едно ухо. Другото бучеше, свиреше и пискаше.

На следния ден я натоварих на автобуса. Решихме да си спестим прибирането заедно с всичко мъчително и обидно, което то можеше да ни донесе. Тя седна най-отзад и отвори прозореца. Аз стоях на слънцето, чистичък и гладко обръснат, с възможно най-веселата ризка, която бях намерил. С ръцете си в джобовете приличах на някой дребен хитрец. Тя кръстоса ръцете си на прозореца и облегна брадичката си върху им. Погледна ме усмихнато. Умирах от желание да хвана ръката й или дори и двете, но само пристъпях от крак на крак и присвивах очи. А знаете, че иначе много държа на очилата си. Два-три пъти отварях уста като риба на сухо, но не излезе нито звук. Човекът, който стоеше пред Марлен, ми хвърли един поглед, сигурно си помисли, че играя пантомима. Бях на път да умра на място, а автобусът все не тръгваше и не тръгваше. Известно време се загледах във върховете на обувките си. После отново се намръщих и я погледнах. Трябва да призная, че и тя не беше в най-добрата си форма. Бяхме прекарали будни част от нощта, но нямахме настроение и в сексуален план не бяхме постигнали нищо особено, само общоприетото и необходимото. Останалото време прекарахме по-скоро в мълчание. Плисъци, шум от листа, шушукания, нищо повече. Нито сълзи, нито обещания, нито сбогувания.