Филип Джиан - Проклета въртележка

— Ох, да не ти преча?

— Не, Боб, ни най-малко…

От ризата му с къси ръкави висяха внушителни ръце. Зиме дървар, лете дървар.

— Е, как е, във форма ли си? — взе да ме разпитва той.

— Да, пуснаха ме по-рано от предвиденото. Намирам, че е по-скоро добър знак.

— О, да… естествено.

Отиде до прозореца, бръкна с ръце в задните си джобове, после надзърна до пердето.

— Бога ми! Какво време!

— Мда. Както виждаш, не сбърка, като се премести… Той се обърна. Изглеждаше толкова притеснен, сякаш Жералдин се беше наакала на килима ми.

— Виж, става дума за тази статия — въздъхна той. — Не обичам да разговарям за тези неща. Но и не понасям двусмислените положения, та затова… Първо да ти кажа, че рядко се сещам за приятелите, с които Глория е била преди мен. Имам си други грижи, ако правилно ме разбираш. Нямам нищо против, ако това й е доставило удоволствие. Тъй че искам между нас нещата да са ясни, нали така? Дори когато всичко изглежда просто, по-добре е да се разберем. По-добре да поговорим за това, което се е случило между теб и Глория и повече да не отваряме дума.

— Ама, Боб — отвърнах му незлобливо аз. — Между мен и Глория нищо не се е случвало.

Той само се усмихна, очевидно слабо го интересуваше дали имаше нещо, или не, важното бе да отхвърли тази тегоба, а пътят му да стане отново светъл и озарен. Харесвах го този Боб, макар да имаше несравнимата дарба да сгазва лука.

— Не разбирам защо изчезна така, без да ни предупреди? — внезапно вметна той.

Надигнах се мъчително.

— Няма нищо за разбиране, Боб, така е, и толкоз.

— Да, ама точно така… Без да каже нито дума на никого…

— Боб! — прекъснах го аз. — Това е другото нещо, което обсъдихме, но за което повече няма да отваряме дума.

Треперех от ярост. Изглежда, малкото ми следобедно почистване беше оголило нервите ми. Нелепо беше да си мисля, че с двеста хиляди читатели съм станал друг човек. Пак си си същият и не тежиш повече от гълъбова курешка. Всеки вятър може да те отнесе. Всички хора тежат еднакво в ръцете на Всемогъщия. Постепенно ме обземаше този прилив на ярост. Хванах стихосбирката и я захвърлих зад канапето.

Щом Боб си тръгна, застанах на четири крака и я взех отново. Върнах се на стола си. Няколко реда, и пак се възнесох. Само че вече съм говорил за това чувство, че нещо те повдига и буквално те откъсва от земята.

Внезапно нощта се стовари на гърба ми и надигнах нос в оглушителната тишина. Окопитих се, като се втурнах към телевизора, гледах някакъв мъж, който теглеше цял локомотив със зъби, друг си пробождаше бузата с игла и едно свръхгъвкаво момиче, което си завря главата между краката. Животът беше такъв, че не се поколебах да си налея чашата. Често съм забелязвал, че има периоди, в които пиеш повече, отколкото в други. Сега пък някакъв мъж поставяше главата си под крака на слон, а друг един сложи своята в устата на лъва.

Когато Марлен се прибра, бях пред смахване. Целунах косите й.

— Ох — рече ми тя, — нямам желание да стоя тук. Хайде да вечеряме навън.

На мен не ми се искаше нито да излизам, нито да обикалям в кръг между четири стени, но преди да бях размислил по въпроса, се озовах на улицата. Затутках се на тротоара.

— Мамка му, къде ми е колата?

Без да ми отговори, тя ме затвори в своята кола, на дясната седалка. Спряхме пред един гръцки ресторант. Музиката не ми беше по сърце, а белите къщички, които бяха закачени по стените, ми навяваха меланхолия. Глътнах си узото, като гледах апетитно към нарязаната кисела краставичка, залята с бял сос.

С внезапен порив улових ръката на Марлен върху масата.

— Ти си моята Буболина — казах й.

На излизане решихме да се поразходим. Имах нужда да подишам чист въздух, да охладя ушите си. Накрая на улицата купих кестени.

— Днес е последният ден — осведоми ме продавачът. — От утре минавам на фъстъци.

Слязохме тихомълком към парка, а аз не бях дотам пиян, че да не забележа задаващата се буря. Обаче не предприех нищо. Почти виждах мълниите в небето и нарастващия глух тътен, но не се изненадвах, жените имат странни способности, могат да накарат да избликне огън току пред краката ви.

За да сме точни, ще спомена, че попаднахме в разгара на градския панаир. Между дърветата бяха окачени разноцветни крушки, а отвсякъде долиташе музика на парчета. Което не означаваше, че бъркам относно бурята, челото й беше угрижено, устните стиснати. Естествено, не пожела да си вземе от кестените ми. Потънахме насред викове и кикот, а аз й предложих да отидем да видим брадатата жена. Тя се спря. Очите й блестяха така, че мъжете се обръщаха да я гледат.