Филип Джиан - Проклета въртележка

След някое време прословутият автобус ни задмина, ревейки като сирената на някой трансокеански лайнер. Опитах се да се разположа удобно, със скръстени ръце и опрян на облегалката врат, когато аварийната кола пое по един черен път. Обърнах се и видях мерцедесът да подрипва по дупките като агонизираща риба на въдицата.

— Ама защо поехме по този път? — попитах аз.

— Ъъъ, ако не я предупредя, направо ще ме убие! Всъщност насмалко не уби мен. Беше едра, червенобуза жена, която нещо подравняваше в градината. Разговаряха кратко, преди да се скрият в къщата. Извадих една дъвка от джоба си. Когато се появиха, тя бе загубила вкуса си и аз предъвквах някаква горчиво-сладка каталепсия. Жената се появи на прозореца ми.

— Ей — подхвана ме тя, — много мило от ваша страна, ама няма да стане!

Всъщност бях много по-мил, отколкото тя можеше да предположи, и успяхме да постигнем съгласие около новата цена. За същите пари можех да наема хора, които да ме пренесат на ръце, но единственото ми желание беше да продължа пътя си и да отрежа незабавно всички пипала, които ме дърпаха назад. Мъжът се качи до мен, усмихнат до уши.

— Мамка му, ще можем да си купим цветен телевизор! — призна ми той.

— Ако пристигнем, преди да се е стъмнило, ще ти подаря малка масичка на колелца.

Беше малко по-млад от мен и сега, когато всички подробности бяха уредени, пътуването му доставяше удоволствие, твърдеше, че така щял да си пораздвижи краката. Моите пък бяха на път да замръзнат от течението.

— За съжаление радиото не работи — каза ми той, сякаш това беше най-смешното нещо на света. — Така по обратния път няма да ми е много весело!

Спряхме пред една банка. Пратих го за бири и сандвичи, имах чувството, че съм глътнал някакво желязо и си мислех, че нещо за хапване ще ми дойде добре. Служителят зад гишето ме изгледа подозрително. Но това си е тяхно заболяване и аз гледам да не ги докосвам. Накара ме да натискам три-четири пъти бутона, преди да ме остави да изляза. Накрая се обърнах и му изкрещях:

— Ей, ти, кажи ми само името си и ще си имаш неприятности!

От изражението му разбрах, че бях успял да му отровя остатъка от деня.

— Запомних те, да знаеш. Не го забравяй! — озъбих му се аз, докато отстъпвах по тротоара.

Когато се върнах в аварийната кола, се разделих с пачката банкноти и взех сандвича си.

— Хайде! — рекох аз. — Повече няма да спираме!

Трябва да беше към 3 и половина, най-много 4 часа. По това време трябваше вече да съм се прибрал, да лежа в разпенената вода с една чаша на ръба на ваната и дипляната за островите в ръка. Удавях мъката си с хладка бира. Кръстосах крака върху жабката.

Никога не се бях влачил толкова дълго по пътищата, никога километрите не са ми се стрували по-дълги. Само дето не ме заболя сърцето. Сякаш някакъв магнит ме отблъскваше и натискаше спирачките. Или пък се борех с течението.

— Така е винаги, когато бързаш — увери ме мъжът. — Няма какво да се прави!

На половината път небето се смрачи, а аз вече знаех целият му живот. Когато му казах, че съм писател, за малко не ни натресе в едно дърво.

— Мамка му! Не съм и помислял! — рече той, след като овладя автомобила.

— Да, не е често срещано.

— И в кой жанр пишете?

— Хм, не знам как да се изразя.

Всъщност не знам. Междувременно малкото коли, които пътуваха по това шосе, ни задминаваха всичките, дори и най-старите, дори онези, за които не бихте дали пет пари. Очевидно ми беше писано да изпия горчивата чаша до дъно и всичко щеше да способства за това. Тъй като повече си мълчах, онзи пък пееше. Аз го слушах, загледан в пътя, като се взирах в някой жалон, после чаках да го отминем, за да извадя още един километър от сметката, стисках зъби. Изпитанието беше толкова мъчително, че почти ми доставяше удоволствие. От подобни приключения не бива да очакваш нищо друго, освен да ти наврат носа в лайната. Бях си получил заслуженото. Плесенясвах на шосето, ама сам си бях виновен. Ха-ха, казвах си аз, скоро и някой велосипедист ще ни задмине. Ако и това ми се случи, направо ще умра, заклевам се! Ах, призля ми! Въпреки това напредвахме метър по метър.

Онзи настоя да ме черпи с кафе на една бензиностанция. Краката ми бяха изстинали от разбитата врата. Застанахме прави край бара. Попита ме защо не се възползвам от случая да се обадя по телефона. Признах си, че бях напълно забравил и слязох на бегом на подземния етаж. За съжаление телефонът беше зает. Трима други чакаха за него покрай стената. Погледите им бяха празни. Наведох глава и се обърнах.