Филип Джиан - Проклета въртележка

— Лоши новини?

— Не, но понякога борбата е безсмислена.

— На вас си ви личи, че сте писател! — пошегува се той.

Качихме се отново в аварийната кола. При първия контакт моторът не запали. Онзи ме погледна втрещен.

— Нима се изненадваш? — попитах го със задгробен глас.

При втория опит обаче злата съдба се разсея и поехме по пътя си. Денят догаряше и бавно се превръщаше в сияние.

Бях уморен. А пътят все не свършваше. Като си помисля, че на двадесет години тъкмо към това се стремях, а никога не го намерих, за да го постигна чак на четиридесет, когато вече нямах желание. Насилих се да се усмихна. Бях готов да се лиша от един от пръстите си, ако можех да заспя и да се събудя на прага на къщата, но никой не ми отправи такова предложение и аз стоях с отворени очи, в хипнотично вцепенение, докато момчето си тананикаше, а краката ми сякаш бяха нагазили в ледена вода.

Той считаше, че за човек, който пише книги, не съм бил от най-разговорливите, другояче си ни представял. Помолих го да не ми придиря, но той настояваше.

— О — рече той, — има такива дни, когато човек няма желание да говори. На всекиго се случва. Всички си приличаме, даааа.

Черепът ми беше разтрошен. Вместо финалната права, пътят се нагърчи на серия от завои, а в селищата обрахме всички червени светофари, хората излизаха незнайно откъде и се включваха в движението от тротоарите, улиците се изпълваха. Не бях го предвидил, когато си мислех, че ни остават два-три часа път. Вероятно си се представях на автомагистралата, със стрелката на скоростомера, която нито се качва, нито слиза, а само трепти около 70 километра в час. С нарастването на трафика и небето започна да почервенява.

Умрях сто пъти. Докато изминавахме последните километри, започна да се стъмва. В известен смисъл бях на път да издъхна. Пристигнахме, когато на другия край на града лумтеше заревото. Време беше да свърши този кошмар, бях на границата на изтощението, мигах на парцали.

Откарахме мерцедеса право в гаража. Най-сетне стъпих на земята. Наложи се да благодаря на спътника си и да му платя масичката на колелца. Да обясня на автомеханика, че може направо да поръчва мотора. Да проверя дали не съм забравил нещо в жабката. После поех дълбоко въздух и с вестника подръка, поех с решителна крачка към къщата, като постепенно се връщах към живота.

Още от улицата забелязах, че партерът и стаята на Анри светеха. Погледнах бързо часовника си. По това време Марлен все още не се беше прибрала. Навярно всички се питаха къде ли се бях дянал. Стисках вестника в ръцете си и спрях на тротоара. След три дни ще сме на островите, не е ли прекрасно? Няма ли някакъв начин да прелетя над това кално свлачище? Не беше изключено. Можех да запазя цялата преживелица в тайна. По-сетне все щях да намеря начин да хвана Анри на четири очи на плажа или на някоя слънчева пътека, с големи колкото главата ми цветя от двете страни, и щях да му обясня на спокойствие. Защо ми трябваше да си почерням живота, като му разкажа всичко още сега? Впрочем бях ли въобще в състояние да разговарям, можех ли да понеса втори прочит на статията на Някой си още същия ден? Затова реших да изчакам. Скрих вестника под якето и се възползвах от последните крачки, за да си измисля някаква смътна история, да речем, прилив на мирова скръб при мисълта, че заминавам за тропика.

Помещението на партера беше пусто. Чух крачките му над главата си, после се свлякох на един фотьойл. Бях напълно скапан и щастлив, защото бях готов да оценя и най-малкото, имах чувството, че бях отсъствал десет години. Взех бутилката зад фотьойла.

— Ей, зарежи ги тези четки! — извиках му аз. — Ела да ми кажеш добър ден!

Съблякох якето, мушнах списанието под купчината стари списания и свалих обувките си. Марлен трябваше да се прибере всеки момент, затова извадих три чаши.

Отидох до кухнята да донеса лед. Излязох оттам с една метла и заудрях с нея по тавана.

— Ей, няма да се качвам, скапан съм. Освен това знаеш, че най мразя да пия сам!

С всяка изминала минута все повече омеквах, освобождавах се от цялото нервно напрежение, натрупано по време на пътуването. Строях мислено висящ мост между фотьойла и леглото си.

Ударих една глътка сам, затворил очи, усетих успокояващото парене, което се разнесе чак до мозъка ми. Дори не бях гладен. Стисках бутилката за гърлото. Усмихвах се, защото нещо ми подсказваше, че нямаше скоро да я пусна.

— Ееей! Какви ги вършиш?

Изведнъж се изправих на фотьойла си и замръзнах. Какви ги вършеше горе? И на секундата си казах, по дяволите, той е в стаята си с шибания вестник и отказва да слезе! Господи, тъкмо от това се страхувах! Бях сигурен, че не бъркам. Цяла минута останах неподвижен. Сякаш къщата бе пълна с духове. Задникът ми беше като каменен блок.