Филип Джиан - Проклета въртележка

— Не можете да си представите какво е. Просто не знам кое по-първо да подхвана.

— Искате да кажете, че няма никакъв начин да се обадя оттук? Че може да ми се случи нещо подобно?

Не толкова го питах, колкото търсех да се убедя, че още съм с всичкия си, че това не беше лош сън, а тъжна действителност.

— Мамка му! Мамка му!

Бях на по-малко от сто и петдесет километра от вкъщи, а беше почти 14 ч.

— Вие май бързате — рече ми онзи.

Прокарах ръка през косата си и пътем разтрих врата си.

— Да — въздъхнах аз.

Откровено казано, бях съсипан. Отидох да седна в мерцедеса с краката навън. Човекът поклати глава в израз на разбиране, като някой, който е в течение и никоя житейска несгода не може вече да го изненада. После пак се зае с машината си.

Наложи се да се разтърся, за да се откъсна от ступора, който навяваше тази тъжна гледка. Отидох пак да се разправям с телефона. За малко не побеснях в кабината. Дори намерих начин да прибера няколко чужди монети, но не и да изтръгна звук от слушалката. Пълно мълчание, абсолютен мрак, космическа тишина. След като загубих всякаква надежда, закачих смирено слушалката. За съжаление не ми отиваше на годините да унищожа апарата.

— Далеч ли е градът?

— О, на двадесетина километра.

— Да ви се намира велосипед?

— Не, но автобусът ще мине след половин час.

Направих няколко крачки до пустото шосе, погледнах с невярващо око в двете посоки, после се върнах при човека.

— Никога не съм виждал подобно нещо — рекох му аз. — Никога ли не минава поне една кола по този път?

— Ако минаваха, нямаше да си губя времето със съдомиялната машина!

— Направо да се побъркаш — казах аз.

— Така е, откакто пуснаха новия участък от автомагистралата. За мен това е равносилно на наводнение в долината. Бих могъл със същия успех да продавам риболовни такъми или сърфове.

— Мамка му, имам чувството, че земята е плоска и съм стигнал до края й.

— И още как! Вечер, когато се прибирам вкъщи, направо тръпки ме побиват!

Бях склонен да му повярвам, впрочем всичко ме дразнеше, тревата, която никнеше между бетонните плочи, мръсните прозорци, остарелите с десет години реклами, които се поклащаха леко над бензиновите колонки, малките, прокъсани флагчета. По негова молба му подадох клещите.

— С малко късмет тъпият автобус може и да не мине — пошегувах се аз.

— А, не, не се безпокойте.

— По дяволите, вече очаквам всичко!

Хвърлих едно камъче в малка, мътна и засъхнала локва масло.

— А вие? Вечер някой идва да ви прибира ли?

— Ааа, не, аз се прибирам с аварийната кола.

Облегнах се на коленете си и загледах небето. Устните ми имаха вкус на никотин, коленете ме боляха.

— Та значи намеквате — рекох аз, — че оттук минава аварийна кола?

— Да, тя си стои на гараж там, отзад.

Прехапах горчивите си устни. От новината направо скочих на краката си.

— Нали не ме будалкате? — рекох умолително.

— Не, това си е самата истина, но не мога да напускам гаража, нали разбирате, принуден съм да се занимавам с тази съдомиялна машина. Приятелю, ако познаваше жена ми!

— Ох, слава тебе, Господи! — отдъхнах си аз. — О, небеса!

— Ама не, почакайте, казвам ви, че наистина не мога…

— По дяволите! Не ми говорете глупости, а по-добре ме чуйте — натиснах го аз.

След разгорещена препирня най-сетне надделях, но при две условия: най-напред да минем да се обадим на жена му, а после да отскочим до някоя банка, защото не искал и да чува за чекове. Склоних неохотно, макар че бях готов на всичко, само и само да изляза от тази дупка. Ясно беше, че пътуването щеше да е малко по-дълго, но от друга страна щеше да ми е много неприятно да зарежа мерцедеса на това тъжно място, макар и само за няколко дни, което никак не ме успокояваше. Освен това ще бъде малко по-бързо, рекох си аз, отколкото ако се влачех на колене.

В ранния следобед потеглихме с мерцедеса на платформата, изправен на задните си колела. Наподобяваше защипан от куфар шал. Слънцето грееше, но не ми беше топло, вратата ми не се затваряше добре и виждах асфалта под краката си, а в процепа вееше студен въздух. Макар да не надхвърляхме 70 километра в час, човекът се беше изгърбил над волана и си тананикаше меланхолична мелодия, която ме изпълваше с радост. По мои сметки имахме два, най-много три часа път. Бях едновременно спокоен и угнетен. Спокоен, защото нещата не бяха чак толкова страшни, а имах склонност да преувеличавам. Виках, преди да ме бяха ударили, така беше от смъртта на Бети насам, но понякога се опомнях. Само че това не беше достатъчно. Затова и тази угнетеност, това необяснимо чувство за мрак и усещането, че ме преследва блатното чудовище.