Филип Джиан - Проклета въртележка

В този момент ме повлякоха безцеремонно към вратата. На прага започнах да оказвам лека съпротива.

— Не изчерпвай търпението ми — извиках аз. — Недей да публикуваш тази статия!

— Ха-ха! — изхили се той. — Интересно, кой ли ще ми попречи?

— Аз ще ти попреча!

От ярост си хапеше устните и се опита да ме изблъска навън. За късмет се намирахме в един къс и възтесничък коридор, тъй че те си пречеха взаимно. Успях да спра всички, като подпрях крак на отсрещната стена.

— Вън! — изкрещя някой си, като ме разпасваше. Беше хванал единия пеш на ризата ми. — Изчезвай от очите ми!

С помощта на Светия Дух издърпах ръката си и се стегнах целият с прибрана в раменете глава. Последва голяма блъсканица, при която бях поместен с няколко сантиметра насред стонове и хриптене. Най-подир се вкопчих в дръжката на бравата.

— Тоя негодник е побеснял! — изръмжа някой си.

Отнесох няколко шута, после ме задърпаха назад. Не знам какво точно исках, мисля, че не желаех да чуя как вратата се затваря зад мен. Пуснах се, когато един от тях старателно ми ожули подбедрицата с ръба на подметката си. След миг бяхме на площадката, но там аз се вкопчих в парапета.

— Пускай, пускай!

Блъскаха ме във всички посоки, дърпаха ме, нахвърляха се върху ми с впримчени ръце. Момичето, което стоеше в рамката на вратата, натисна ключа и запали угасналото входно осветление. Питах се къде ли бяха съседите, ако имаше такива, къде беше равенството, къде беше справедливостта? Когато ме сграбчиха за косата, се наложи да пусна парапета. Завлякоха ме до стълбището. Миг преди да ме натирят надолу се спряхме и Някой си ми отправи една последна гримаса.

— Не съжалявай — подметна ми той. — Вече нищо не можеш да направиш. Статията ми излиза утре сутринта!

Търколиха ме по стъпалата, премятах се до средата на стълбището в полусвяст.

— Всъщност казах утре сутринта — подхвърли Някой си, който усмихнато гледаше часовника си. — Но ние вече сме утре сутринта!

Изоставиха ме на произвола на съдбата и се оттеглиха сред смях и шегички. Изправих се с помощта на една летва на парапета и седнах на стълбите. Всичко ме болеше. По стълбището вееше леден въздух, но на мен не ми беше студено, лицето ми гореше, а на отделни места по тялото ми пулсираха горещи участъци. Бях се ударил къде ли не, а скалпът ми беше в пламъци. Въпреки всичко не бях ранен. Просто се чувствах много уморен. Случват се такива неща, когато си в средата на живота си и напрежението е прекалено силно. Гневът ми беше преминал, всичко беше тихо и безформено.

Хвърлих последен поглед към горната площадка, после се надигнах. Болеше ме рамото. Същото, което почти бях изкълчил нея сутрин. Добре де, предната сутрин. Слизах по последните стъпала, като разтривах клетото си раменце, стъпвах неуверено, като новородено жребче, което се изправя на крака, или пияндур на път за вкъщи. Когато отворих вратата, студът изостри усещането за парене. За миг спрях на тротоара, за да поема въздух. Улицата беше неугледна и бездушна, почти ужасяваща, с нейните малки, островърхи, мрачни къщички. Не пожелах да се уверя, че Някой си и аверите му ме гледат през прозореца, не взех да ги замерям с нищо, бях ги забравил. Беше ми писнало от всичко, от А до Я.

Към 4 часа сутринта се предадох пред един мотел. Дори с радиото до дупка не успявах да държа очите си отворени. Освен това имах нужда от един айсберг на главата, съзнанието ми беше размътено, толкова бях обръщал и преобръщал цялата тази история. Например обидните думи на Някой си относно стила ми. Нима не бях несравнимо строг и овладян, не бях ли аз най-покорният слуга на моя език, нима не коленичех пред него? Нима бях си измислил моите сто и петдесет хиляди читатели, не бях ли аз сред неколцината, които истински се стараеха? Майната им на всички тези с уличния жаргон, мен щяха да ме превеждат на японски, а книгите ми караха да припадат момичетата в Мексико. Какво удоволствие можеше да изпита тъпият Някой си от чукането на едно девойче, как въобще го правеше, след като бе лишен от вяра? На няколко пъти щях да забия нос в канавката. Вулгарен съм бил, аз, дето съм самата езикова непорочност. Какъв жалък, злобен задник! Невежа, непрокопсаник!

Мислех си и за по-малко весели, да не кажа ужасни неща. Които ме засягаха лично. От време на време се налагаше да разтривам врата си. После се опитвах да се върна към Някой си с неговите тъпотии, но вече не ме влечеше и образът му се разсейваше. Литературните дискусии никога не са задържали дълго вниманието ми.