Филип Джиан - Проклета въртележка

Наех една стая. От прозореца си виждах прелитащите автомобили. На мен ми се привиждаха печатарски ротативки и натрупани едно върху друго списания. Реших да си изпуша една последна цигара в мрака, но не намерих сили да я довърша. И земята да се бе разтресла, не знам дали щях да мога да помръдна и малкия си пръст. Впрочем заспах с дрехите.

Не бях спуснал пердетата. Отворих едно око в изгряващия ден. Зеленикаво, ментолово утро. Взех душ, изпих две кафета на почти пустия бар. Момичетата премитаха салона и обръщаха столовете. Нищо по-печално от изражението на келнера срещу мен, който забърсваше купчината чинийки със скоростта на светлината. В косата му личаха следи от преминаването на гребена, кожата му бе побеляла от съня, очите му гурелясали. Момичетата беряха душа под тежкия грим и се прозяваха между масите. Нищо по-отчайващо от тези хора, извадени от леглата им. Затова не ставам рано, за да си спестя тази гледка.

Напълних резервоара, а момчето още лъхаше на чаршафи, макар да бе мразовито, студеният въздух пощипваше мукавеното му лице. Изминах двеста километра от раз, без да ми мигне окото. На изгрев-слънце спрях да хапна яйца. Спуквах жълтъците, добавях кетчуп и американски, лют, червен пипер, после ги изяждах с лъжичка. Белтъкът го изяждах без церемонии. Този път персоналът изглеждаше малко по-съживен, от него не лъхаше мъчителното усещане, че е изпълзял от гроба. Барманът беше зачервил бузите, момичетата крачеха с циците напред, бензинджията ми изми стъклото и настояваше да провери нивата на мотора. Отказах му. Всички все това искат. Денят беше започнал.

Сглупих, като се отбих от магистралата. Скоро щях да си дам сметка. Днес знам, че това нямаше да промени кой знае какво, но ми се иска да бях там и да бях изрекъл тези ненужни думи, може би щях да спечеля време. Летях през полето към най-близкия град. Чувствах се напрегнат. Всичко все повече заприличваше на жалък, огромен фарс. Някакъв отвратителен смях ме преследваше, обгръщаше и се разливаше над полята.

Денят се оказа пазарен, сякаш бях попаднал в кофа с лепило. Сложих си слънчевите очила, за да скрия от домакините неистовия си поглед, и започнах да прекосявам стълпотворението с два километра в час, когато не се налагаше просто да спра. След три преки всичко беше пусто, а слънцето огряваше празните, тихи улички. Съвсем малък градец. Спрях на един площад, където две дървета стърчаха неохотно в компанията на една пейка, фонтанче и няколко гълъба. После се втурнах към продавача на вестници.

Някой си се беше разюздал. Никога не ме бе съсипвал дотам, а жестокостта му бе незапомнена. В известен смисъл това показваше, че съм на път да спечеля победата, беше почти като признание, че умея да пиша, в което сам се съмнявах на моменти. Статията беше дълга. Прескочих няколко злъчни пасажа, преди внезапно да се озова в светлината на последния щурм: навярно си спомняха, че бях отнел жената на най-близкия си приятел? Дали нямало да им е интересно да научат, за да е пълна информацията им, че чукам и дъщеря му?

За миг се заслушах в шума от водата, която падаше като дъжд. Седях неподвижен и един гълъб се приближи до пейката, за да ме огледа. Тръгнах си чак след известно време.

Оставаше ми малко повече от два часа път. Трябваше да прекося един планински участък, последван от дълга, права отсечка. Вече не ме беше грижа за ограниченията на скоростта. Сбърках. Мерцедесът вече нямаше достатъчно кръв във вените, за да понесе подобно усилие, особено когато започна изкачването. В купето замириса на горещо масло, но мислите ми бяха другаде. Когато си спомнях случилото се, се проклинах и пъшках, че сега не държа в ръцете си онзи изрод, онова ръмжащо добиче.

Тръпки ме побиха, когато забелязах, че колата пуши, а изпод капака на мотора се стеле бял дим. Усетих я да омеква под педала. Направо умря. Виждах върха пред мен, недалеч, можех почти да го докосна. Устата ми бързо пресъхна. Червени, честно казано ослепителни светлини, прилични на откъснати сърца, бликнаха от таблото.

Бях на триста, какво говоря, на по-малко от сто метра! Загинах насред поле от жълтуги. Бодлите дращеха по каросерията. Последно, окончателно спиране в този уединен крайчец на света. А беше въпрос на няколко секунди да започна спускането. Смехът продължаваше да ме преследва. Направих няколко дихателни упражнения в опит да възстановя душевния си покой, пък и мястото предразполагаше към медитация.

Отворих внимателно вратата и стъпих на килим от борови иглички. Сладникавият мирис на жълтугата прилепваше към гърлото. Наоколо цареше нечовешка тишина, прозрачна и ледена като извор. Небето беше по небесному синьо, два пръста зима, един пръст пролет. Стоварих двата си юмрука върху покрива. „Как можа да ми причиниш това?“ — изревах аз.