Филип Джиан - Проклета въртележка

От сутринта не бях срещнал нито една кола, само милиони борове в стегнати редици и нито една жива душа. Този път бях сигурен, Боговете ме бяха изоставили. Чувствах се като корабокрушенец, който се рее над океанската шир с омагьосан от ужас поглед. Гледах пътя с прехапани устни.

Внезапно чух шум от мотор. Страхувах се да не е халюцинация. Но шумът продължаваше, крехък и едва доловим преди секунди, а сега все по-отчетлив! Не ме сдържаше на едно място, съжалявах, че не разполагам с осветителни ракети, без значение бели или червени. Запалих си цигара.

На върха се появи трактор. За миг се отчаях и пребледнях, но докато той бавно се приближаваше към мен, си рекох, че все е по-добре от нищо и се завтекох към него, размахвайки ръце.

Караше го млад мъж с таке и гащеризон, пръстите му бяха с размера на дръжка на лопата. Обясних му как я бях загазил, а той кимаше с глава.

— Бъдете добър! Ще ви отнеме само пет минути!

Побързах да бутна три банкноти в джоба на гърдите му. Той слезе бавно, а аз го отведох да види мерцедеса, който стоеше неподвижен като труп. Сърцето ми се сви. Колко километра бях пропътувал с него, през рая и през ада? Гумите му бяха нови, амбреажът току-що ремонтиран, а аз се бях погрижил за одеждата му, всички драскотини и неравности бяха изчезнали, освен в предната дясна част, която съхранявах непроменена за спомен от изминалото време, една ръждива хризантема, с която не можех да се разделя, като диворасла теменужка. Държах на тази кола като на зеницата на очите си и дори да достигнех петстотин хиляди тираж, пак нямаше да я зарежа заради някоя друга. Последния път дълго размишлявахме с моя автомонтьор и бяхме решили да й сменим мотора. „И така ще изкара още десет години! — обеща ми той. — Идната зима пък ще понаместим скоростната кутия. И аз много я обичам, тази кола. Човек ще рече, че има душа, не намирате ли? А аз съм виждал много такива!“

— Умря ли? — попита ме младежът.

— Не, не мисля. Но отказва да се движи.

Легнах на тревата до него, а той ми показа къде ще закачим веригата. Но трябваше да побързаме, защото собственикът го чакал. Изглежда не само на мен ми беше припарило под задника. Засуетихме се покрай шосето, точно на границата на чистата и тиха гора, и след има-няма пет минути бяхме готови.

Той ме издърпа от раз, извлече ме от сянката на дърветата. Докато ме теглеше по нанагорнището за момент се замислих над жалката утеха да имаш късмет в несгодите, защото в края на краищата по-добре е да си в пълен мрак, вместо да драскаш последните клечки. Ако вярваме на някои теории, най-добре е да познаеш най-лошото, да се озовеш в празното между двете вълни. Човекът ме остави в равновесие на самия връх. Според него съм щял да стигна до бензиностанция в ниското, щял съм да я видя. Благодарих му и му казах, че нямам представа как щях да се оправям, ако не бях го срещнал.

Тогава започнах голямото спускане. Бях свалил прозореца, защото тази страна беше огряна от слънцето и въздухът беше приятен. Макар мислите ми да бяха обременени, не можех да не се радвам на тихото и самотно спускане под полите на дърветата, по-приятно и от планиращ полет, по-отпочиващо от пълния покой. На всеки завой гумите шушнеха нежно. Далеч от яростта и шума, далеч от калта, която валеше по главата ми.

Що се отнася до бензиностанцията, попаднах на нещо такова край пътя. Един мъж поправяше съдомиялна машина. Все пак му обясних ситуацията, като говорех на висок глас, защото той не пожела да намали радиото си. Оня се надигна, но не рачи да се приближи до колата, а се задоволи да я изгледа отдалече, сякаш беше крастава. Стана ми ясен. Докато се кривеше и почесваше главата си, го попитах къде е телефонът. Той ми посочи тоалетните.

Изоставих ги двамата, с надеждата, че ще се запознаят, докато ме няма, и влязох в кабинката. Взех слушалката, но не се чу нищо — нито звук, нищичко, само шума от разбитото казанче на тоалетната зад вратата. Опитах с други монети, но все така безуспешно, ударите, юмруците и ругатните също не подействаха. Върнах се при мъжа силно раздразнен.

— Вижте, телефонът ви не работи. Ако не ми вярвате, елате сам да се убедите.

Той погледна недоверчиво към тоалетните.

— Така ли? — рече. — Тук всичко е на път да сдаде багажа.

Тъй като не помръдваше, уточних, че обаждането е спешно и може би ще мога да ползвам апарата в бензиностанцията, съгласен ли е? Нямал нищо против, но жицата била изтръгната преди няколко дни и не му било останало време да я погледне.