Филип Джиан - Проклета въртележка

— Ако е истина, публикацията може да излезе всеки момент — уточни тя с погребален тон.

— Този път нямам представа какво е намислил оня боклук, но ако трябва да съм искрен, очаквам нещо гадно.

— Хм, от него може да се очаква и най-лошото.

— Да, точно това си повтарям и аз…

— Ти сбърка, че не предприе нещо своевременно. Аз никога не бих го траяла. Човек направо се пита дали не си си го търсил сам.

— А, виж, не се бях сетил да го погледна под този ъгъл.

— Литературният свят е безмилостен, всички удари са позволени, а аз знам за какво говоря. Правило номер едно: никога не пренебрегвам никой хроникьор в пресата.

— Истината е, че вече не ме сдържа на едно място. Сякаш над мен е легнала някаква сянка. Това май е лошо предзнаменование, а?

— Имаш предвид сянката на едно дърво?

— Не знам. Всъщност нищо не знам…

Най-подир се реших. Бях започнал деня, като си изметнах рамото по време на едно от физическите ми упражнения между два стола. В продължение на един час ръката ми беше схваната. Реших да се възползвам и седнах на масата, за да измисля две-три изречения за продължението на романа. Голяма мъка! Едва успях да съставя едно сносно. Когато реших да включа машината си с въздишка, усетих всички симптоми на голяма нервна преумора. Малкото червено копче не се запалваше, клавишите ми чукаха в празното като ненужни, разкачени челюсти. Разклатих я яко, но всуе. Толкова се разгорещих, че Анри се качи да види какво става. Даде ми назаем своята. Стоях дълго време пред нея, почти ужасен, после написах едничкото си изречение и зарязах всичко.

На света няма по-отвратително нещо от това да не можеш да напишеш няколко реда. Отдръпнах се от масата с опряна на гърдите брадичка и угаснал поглед. Бях като бегач, който рухва на земята, поразен от мускулен спазъм, дресьор без зверове, океан без приливи, бях като скопен Казанова, жалък паралитик, окована годеница. Направих няколко дихателни упражнения, за да разсея мислите си. Трудно ми беше да си представя един Селин или един Милър да седнат за бюрото, без да родят нещо. Нямаше защо да си затварям очите.

Напуснах това поле на отчаянието, тази тъжна светлина и слязох при Анри. Той разпъваше платно върху дървена рамка. Свлякох се върху един фотьойл. Взех няколко списания, после ги захвърлих обратно.

— Намираш ли въобще време за писане? — попитах го аз.

— О, знаеш ли, двете неща си приличат.

Взех една от картините му и я загледах.

— По дяволите, нищо не разбирам! А се опитвам, мамка му!

— Имай предвид, че аз още сричам азбуката.

— Трябва да ги редуваш. Една картина. Едно стихотворение.

Той смотолеви нещо неясно. Пресегнах се с ръка зад фотьойла и взех една бутилка. Наведох се да взема две чаши. Мислех да му разкажа всичко, но се спрях. Нямах никакво желание да разбърквам утайката и го съзнавах много добре. Предпочитах да не замесвам Анри в тази жалка история, да му я спестя. Гледах го как забива тапицерски гвоздеи в нежното дърво. Усетих, че не бих допуснал никой от демоните на ада да го доближи.

Потеглих към 5 часа следобед.

Ах, когато бях на двадесет години обожавах да препускам през страната нощем, като някое зомби. Дори сега не ми се струваше лишено от чар, но можех да се задоволя и с триста-четиристотин километра, а имах да измина цели осемстотин. Толкова припирах да уредя въпроса, че не ми стигна търпението да изчакам полета в 10 часа вечерта. Преди да се кача на магистралата, ми провериха всички нива на мотора.

Гледах как се стъмваше наоколо, а кракът ми натискаше газта на две трети. От радиото звучеше концерт на Рам Нараян. Преди падането на нощта тук-таме срещах мъгли. Гмурвах се в тях.

По някое време се почувствах угнетен. Бях потеглил хей така, без дори да проверя дали Някой си е у дома си. Километри наред пътувах с прехапани устни, после се примирих с мисълта.

Спрях на един снекбар, за да си купя сандвич, а излязох оттам с една автостопаджийка. Беше с прическа алаброс. Качих я, за да не попадне на някой мръсник, твърде млада ми се стори. Надявах се да ми прави компания, но едва отворих уста и тя постави нещата по местата им.

— Спести си приказките, вече не вярвам на нищо.

— Много си яка — отвърнах аз, като разтресох глава.

След половин час заспа. Знаменитият писател зад волана на своя автомобил, с малко по-подпухнали черти, отколкото в младостта си. И едно момиче, почти дете, свито и прилепнало до вратата на колата. Скоростомерът светеше като Христова ясла по Коледа. Пътуват. Той имаше натрапчивото усещане, че вече няма спирачки. Само дето още си спомняше накъде пътува. Това му напомняше първите пътувания, мирисът на амфетамините, спирането в крайпътни заведения рано сутрин, пълната с карти жабка. На човек му се дощяваше да вземе една манерка от гнездото зад скоростния лост и да пие за миналите и бъдещите поколения, докато шофира с другата ръка.