Филип Джиан - Проклета въртележка

Съжалих, че се бях отпуснал, но беше по-силно от мен. Не помнех кой ден от седмицата бяхме, хората наоколо сякаш се разхождаха, беше една от онези утрини, в които можете да влезете в църква или да дадете някоя банкнота на седнал на земята просяк, или да приберете някое куче, или да изненадате в гръб и целунете по врата вашата приятелка.

— Как успяваш да бъдеш толкова проклета? — попитах я кротко аз. — Не се ядосвай. Но аз бях ощетен от промяната в теб и е нормално да не ми харесва.

Тя разтърси глава и погледна встрани, като остави да се изплъзне лек кикот.

— Ха-ха! Тази история май ти е станала фиксидея. Кой от двама ни е по-проклет по твоему?

Обелих един от кестените и й го подадох.

— Имам чувството, че за последно те видях в деня, когато ни заряза в онази гора. Не е ли странно, как мислиш?

— Да. Не ти липсва въображение.

Без да каже нито дума повече, тя пресече улицата и влезе в един магазин на самообслужване. За миг се поколебах, после я последвах. Заварих я превита на две над количката си. Сравняваше две марки доматен сос. Посочих й по-добрата.

— И дълго ли ще я караш така? Не се ли умори?

— Ще бъдеш ли така добър да се мръднеш малко, за да продължа нататък?

Последвах я до следващия щанд, докато уредбата съобщаваше списъка на стоките в промоция.

— Наистина ли нямаш какво да ми кажеш?

— Ако много държиш, вземи ми разтворимо пюре.

Неохотно изпълних молбата й, хвърлих консервата на дъното на количката. Когато се опита да продължи нататък, спрях количката с крак.

— Как си ме представяш на моята възраст да се оставя да ме дразни някакво си момиченце на двадесет години?

— Пусни ме да мина!

Мъжът в бяло яке, кльофнал се на стола в дъното на магазина, ми хвърли едно око. За да го успокоя, хвърлих една кутия мляко в количката и отдръпнах крака си.

— Моля те, успокой ме, че има и по-страшни проблеми в света, кажи ми, че съм пълен глупак.

Тъй като не ми отговори нищо, добавих една кутия лазаня със спанак.

— Не съм ли прав?

Изглеждаше заинтригувана от един безквасен хляб. Аз грабнах една франзела в целофан и я насочих между гърдите й.

— И докъде ще стигнем така, как мислиш? — попитах я аз с разколебан тон.

Тя изкриви устни. Аз бавно се предадох и пуснах франзелата отвисоко в количката.

— Никой не може да каже — подсказах й аз.

— Моля те да престанеш да хвърляш тези боклуци в количката ми, разбираш ли ме?

— В твоята количка? Добре! — Събрах продуктите и ги върнах по щандовете. — Искам все пак да ти кажа едно…

Спрях на средата, защото мъжът с бялото яке се надигна и се запъти към нас. Навъсено огледа щандовете, като се правеше, че не ни вижда.

— А, сега де… — рече той. — Какво търси тук тази лазаня? А тази кутийка с мляко?

Изчаках го да се заеме с голямата, лоша франзела, за да продължа думите си. Нямах намерение да я оставя да се изплъзне.

— Чуй ме малко — рекох й аз. — Лишаваш ме от нещо важно. Дано поне да си струва…

Докато го изричах, я хванах за ръката, но тя се измъкна с рязко движение и лакътят й потъна в стомаха на една лелка, която минаваше зад нея. Беше висока, слаба, с бяла кожа и обезцветени руси коси. Падна с викове върху щанда за хигиенни продукти. Помогнахме й да се изправи, като я убеждавахме, че нищо й няма. Оня довтаса, като развяваше белите си криле, с решителен вид.

— Ама какъв ден! — рече той и се впусна да пренарежда препаратите за миене на съдове.

Закачихме русата лелка за количката й и се отдалечихме под звуците на тихата, безхарактерна музика.

Веднъж излезли на слънце, аз поднових атаката.

— Пеша ли си?

Тя потвърди, като междувременно взе двата си плика от ръцете ми. Предложих й да я закарам, но тя намираше, че не си струвало в това хубаво време и наистина предпочитала да се поразходи. Разбирах я напълно, но нали беше натоварена като магаре, нали ръцете й бяха подути и посинели, пристегнати от найлоновите дръжки на пликовете. Без да изчакам отговора й, грабнах покупките. Срещнах слаба съпротива. За щастие, защото щях да ги задърпам като луд, с риск съдържанието им да се разпилее в радиус от петдесет метра.

Тъкмо потегляхме, когато тя включи радиото на макс. Човек трябваше да има железни нерви или да се остави да бъде погълнат от нежната девственост на синьото небе. Смигнах й и намалих звука. В отговор тя свали прозореца си, сложи ръка на вратата и затвори очи. За пореден път се попитах ще упорствам ли, или ще зарязвам работата насред път. Между нас все още имаше нещо, но не знаех точно какво.