Филип Джиан - Проклета въртележка

— Страхотно! — рече тя.

На другата сутрин дойдох да наобиколя дървото. Бях сам. Шарл и Вера сигурно още спяха. Вече не валеше, но въздухът бе поел свежест за няколко дни, а аз пушех съзерцателно цигара, със закопчано яке и ръка в джоба. Мек вятър пощипваше носа ми, стоях на тридесетина метра от дървото и замечтано оглеждах наклонения гигант. Беше хубаво, зелено дърво, наглед в добро здраве, но въпреки това беше рухнало върху къщата. Гледах го с неизчерпаемо любопитство. Не крия, че историята буквално ме потресе.

После го поогледах отблизо. Наглед нямаше нищо интересно и оставих съзнанието ми да се рее свободно. Сложих ръка на стеблото. После го прекрачих. Хванах го за въображаемите рога, и го разтърсих опрян на петите си с напрегнат гръб. Нададох кратък вик „дий!“ С един скок полетяхме над покритите с високи треви склонове, светлината беше чудесна, отблясъците пробягваха по потоците ниско, в долината. Бях се изправил на стремената. Чувствах, че няма как да си разбия муцуната, но на моменти склоновете бяха възстръмни, а аз си представях Бог знае какво родео и се привеждах над шията на животното, като се крепях на седлото с едничката сила на бедрата си. Набрахме скорост. Нададох ужасен и освобождаващ вик.

— Хъ… Преча ли ти? — попита Шарл.

Хлъзнах се надолу по стеблото. Той се начумери, ръцете му бяха наврени в джобовете на халата. Колчем видех мъж в такава дреха, загубвах желание да си купя подобна. Същата работа и с цвичките. И с тиролските шапки. Понякога се налагаше да се ощипем, за да повярваме, че не много отдавна Шарл беше изиграл голямата роля в живота си с отвличане, изстрели през вратата и т.н. Все пак имаше нещо романтично в него в тази ранна утрин. Как да не се смае човек от невероятната загадка, която крие в себе си всеки от нас, Господи Боже мой!

— Смаян съм — заяви той, повдигайки рамене.

— Да, разбирам те.

— Добре де, ти как си го обясняваш това нещо?

— Сещам се само за едно — отвърнах аз. — Дървото се е препънало в тъмнината.

— Искаш ли кафе?

Бях спал зле. Събудил се бях рано. Бях дошъл само да огледам, но не мислех да оставам.

— О, не си прави усилието заради мен.

— Не бери грижа, разтворимо е. Само пускам гореща вода от чешмата.

Оставих го да ми разкаже как следващият му роман щял да се развива в Санта Круз и се изнесох. А защо не в Юкон? Включих на първа, потеглих.

Небето вече беше чисто. Слязох към центъра на града. Хапнах един кренвирш в едно ъглово заведение заедно с италианско кафе, купих си няколко печени кестена, после влязох в един магазин.

Продавачът ме познаваше. По времето, когато все още приемах всеки чек за някакво чудо, той беше сред малцината, които ни даваха по малко на вересия. Винаги се радвах да срещна някой от тези хора, които ни бяха спасили живота, и вместо да се крия, сега разговарях с тях, а когато влизах, те ми се усмихваха до уши. Струваше им се забавно да разговарят с писател, когото при това показваха по телевизията, тоест не беше менте. Редовно ме питаха как съм с вдъхновението и самата дума вече ги разсмиваше. Всъщност това бе за предпочитане пред проклетите интервюта, можехме да разговаряме за дъжда и хубавото време, стига да нямаше навалица. Търговецът ми обясни, че ще разширява асортимента си, че стелажите му ще бъдат високи чак до тавана, но сам се питаше дали не сглупява, защото беше свикнал със сегашния вид на магазина.

— Също като при вас. Ако ви сменят пишещата машина! — заяви той, докато нареждахме покупките ми в плика.

Когато тръгнах да се разплащам, ми каза, че ми подарява стека с бирите, защото бях закупил пет бутилки бърбън. Чаровен човек. Добавих три бутилки джин, за да му се харесам, заедно с няколко кутийки тоник.

Стигнах до колата си с пълни ръце. Възникна, разбира се, неизбежният проблем с ключовете. Тъкмо оценявах шансовете да поставя всичко това в равновесно положение на капака, когато Глория изникна отнякъде.

— В кой джоб са?

Кимнах с глава към десния.

— Ъхъ… в якето ми са.

Тя отвори вратата и успях да разтоваря бутилките. Надигнах се да й благодаря. Беше вързала косата си над главата.

— Отива ти — казах й аз.

В последно време й бе останала само една физиономия, имам предвид тази с пронизващия поглед. Усмихнах й се. Попитах я иска ли да пийнем нещо, или да хапне един кроасан. Ама не, та тя току-що бе станала, беше закусила и т.н. Наблюдавах я няколко секунди.

— Защо? — рекох аз с въздишка. — Защо?

— Какво защо? — отвърна тя.