Филип Джиан - Проклета въртележка

Боб крещеше нещо, за да ни насърчи. Оставаха ми най-много двадесетина загребвания. Нищо с нея не беше просто. Вложих всичката си сила и я изпреварих. Водата сигурно кипеше зад гърба ми. „ААААА!“ Загребах със сила, която е в състояние да повдигне цялата лодка. Тая ни изнервяше всичките напоследък. ИИО!

На следващото загребване я оставих да ме застигне просто за да издевателствам. Оставаха ни само двадесетина метра. Надавахме виковете си в синхрон. Пуснах я тридесетина сантиметра, после я догоних. Боб и Марлен скачаха на място. Хвърлих поглед към Глория. Радвах се, че се свършваше. Хайде, решавай най-сетне, рекох си аз. Задминах я. После забавих. Трудно беше да се изчисли. Тая да не мислеше, че освен състезанието щеше да спечели и още кой знае какво? Или че ще ми докаже нещо? Е, надявам се, че не, помислих си аз. Не ме разсмивай!

Пуснах й победата. Оставих я да ме задмине с половин лодка, като се изкривих, сякаш бях стигнал до изнемога. Боб направо нагази във водата и я вдигна на ръце, като крещеше, че е гениална, че се е носела като вятъра. Анри акостира до мен, докато аз си разтривах ръцете. Победените не интересуваха никого.

— Откровено ти казвам, тя ми скри шапката!

— Да, мисля, че сме прехвърлили възрастта на хъса към живота!

— Имам страхотен мазол на ръката.

— Хм… мен ме болят раменете.

Това бе цената, която платихме, за да прекараме приятно вечерта. Тя бе благоразположена и почти усмихната. Разбира се, намери повод да нарече Боб идиот, задето си намокрил обувките, но си личеше, че не й идваше от сърце, че удоволствието от победата още грееше на устните й. Не й се дадох от добри чувства. На момента не можех да обясня защо. Бъдещите ми биографи сигурно ще съзрат в това първи признаци, ще пишат, че оттук започва спускането ми в мрака, което води право към изкуплението. Очаквам с нетърпение тези четива. Черно на бяло!

Четвърт час преди да потегля за летището, откъдето излитах за участие в телевизионното предаване, случайността пожела да се озовем сами с нея, докато аз лъсках обувките си.

— Е — попита ме тя, — скоро ли е Голямото Отпътуване?

— След десет минути.

— Не, имам предвид разходката до островите…

— След пет дни.

— Оохх…

Бързах и не обърнах внимание на подигравателното й изражение. Отскочих до кухнята да глътна едно кафе, ненавиждах тези предавания, страшно ме напрягаха. „Хайде, приятелю, разкажете ни за какво се разказва в книгата ви!“ Погледнах през прозореца и поклатих глава. Тя ме изненада в гръб.

— Искаш ли моето мнение?

Духнах кафето си.

— По кой въпрос?

— По повод пътуването.

Не отговорих. Облякох блузата си.

— Знаеш ли — рече тя, — нелепо е!

Едва смогнах за самолета. В студиото пристигнах в мрачно настроение. А водещият не успя да ме разведри. Задоволявах се да отговарям на въпросите му с да и не, той взе, че се притесни. На излизане попитах Валтер Дожелски как съм се представил. Той вдигна ръце към небето. Взех самолета за вкъщи. На смрачаване, докато един слънчев лъч пронизваше кухнята, аз сграбчих Глория за ръката.

— Тъпа гъска! — казах й. — Животът е нелеп.

Оставих я, за да си налея бира и пуснах новините. Не знам дали ме разбра.

Малко преди отпътуването Вера се отби да ни прегърне за последно. И Шарл с нея. Тя недоумяваше защо не съм отговорил на статията на Някой си, повтаряше, че не може да ме разбере и че онзи е звяр и злосторник. Аз й обясних, че съм против насилието. Подир което взе адреса му за всеки случай и напуснахме бара на аерогарата с един чай с лимон в стомаха.

— Докъде стигна с романа?

— Хм, напредвам — отвърнах аз.

— За теб нещата се развиват страхотно.

— Зависи какво имаш предвид. Дали говориш за здравето ми или за сексуалния ми живот?

— Говори се, че ще получиш една голяма литературна награда…

— Иска ми се да съм прокълнат писател с джобове, гъчкани с мангизи. Да се размотавам в стари дворци и да имам само стотина читатели. Но ревностни.

— Хи-хи!

Тя се възторгна от топлото време и последните цъфтящи бадеми. Не искаше да напуска столицата дори за всичкото злато на света, но въздишаше по късмета, който сме имали, и за който според нея не сме си давали сметка. Познат напев. Напук на нея в късния следобед се разрази буря и й се наложи да се откаже от намерението да се разположи в градината на Шарл, която временно се превърна в кална пързалка.

Вече се бе стъмнило, когато в целия квартал спря токът. Шарл раздаде няколко свещи и тримата продължихме да беседваме за туй-онуй: предимствата и недостатъците от големите тиражи, последната книга на Еди-кой си, така наречените литературни течения, клюки, мълви, догадки… Не си падах по такива разговори, но трябва да призная, че на моменти се оставях на течението. Нямаше какво да правим, докато чакахме другите и убивахме времето. Навън валеше като из ведро.