Филип Джиан - Проклета въртележка

— Това е третият ми престой тук — ми обясни чернодробно болният. — Познавам го този. Никога не ти дава големи надежди!

Бях помолил за индивидуална стая, но един пациент с трепанация ме бе изпреварил с няколко часа. Така се озовах с един търговец на обувки с посребрена коса, който играеше прилично шах, казваше се Самюел. Някои сутрини идваха да му забиват дълги игли в корема, за да му сипват някакъв оранжев илач, от най-гадните. После оставаше легнал по гръб, с гол тумбак и малка лепенка на пъпа. Всички погледи в стаята спираха там, върху огромния, оплескан корем, пресечен от дебели вени, като изтерзано и ужасяващо небесно тяло. Налагаше ми се да се обърна на другата страна, не издържах нито минута, трябваше да го изчакам да се размърда и да си метне един чаршаф.

— Добре, извикай ме — казвах му. — Аз междувременно ще напечатам една страница от романа си.

Нищо по-тягостно от един болничен ден. Не спях много. Марлен ми беше донесла малка машина, която работеше на батерии, и аз или я вземах на коленете си, или я поставях на земята и печатах направо от леглото, излегнат по корем. Тази позиция заемах най-вече нощем, за да не дразня Самюел със светлината. Скривах лампата под леглото. Това бе предпочитаният ми момент, защото можех да се отпусна, всичко вървеше според очакванията ми, нищо не можеше да ми се стовари на главата, което ми помагаше да понеса случващото се с мен: най-ужасното, което можех да си представя, най-непрогледният мрак, който някога бе завладявал човешко сърце, няма защо да се страхуваме от думите. Пишех ледени шегички, дълги, измъчени страници, които скъсвах на сутринта, когато се отдалечавах твърде от първоначалната история. Огромни мъки ми костваше да описвам еуфорични състояния, не бях способен да сътворя три реда покой и безгрижие. А нощем Самюел стенеше и скърцаше със зъби.

Към 6 часа сутринта, когато бях потънал в съня си, сестрите влизаха като торнадо и ни отнемаха на нас, болните, сакатите, умиращите, единственото нещо, което ни отдалечаваше от страданията. Викаха по стаите, скимтяха, крещяха и още преди съмване ви ръгаха по един термометър, а някоя яка мома ви мереше кръвното. Оставах в състояние, близко до комата, чак до часа за закуска, сънувах буден, докато по коридора се мярваха колички, а навън се зазоряваше.

— По моему — казваше Сам — ти трябва да спиш нощем като всички останали, ако искаш да издържиш. Недей да мислиш за друго, защото скоро въобще няма да можеш да мислиш, приятелю, защото не забравяй, че след болницата идва ред на гробищата!

Не му отговарях нищо. Истината беше, че нямаше как да издържа, ако не пишех тези редове. Как иначе? Като играя шах, чета разкази от Тома Пиншон или слушам разкази за сексуалните подвизи на Сам?

— Имаше една… долу, до леглото, изпразвах й се направо в устата!

— Ох! За бога, Сам… Млъкни най-сетне! Не желая да слушам подобни неща!

Представях си го с огромното шкембе, смътно различавах лицето на жената и тъкмо тогава ни донасяха кафето, което вече нямаше същия вкус.

— Мамка му! Казах ти, че тези истории не ме интересуват!

— Хубаво де, ти пък си странен човек… мъже сме все пак!

Разбивах го на шахмат. После чакахме да стане време за обяд. Изправях възглавниците си и блеех през прозореца, четях това-онова, междувременно ми слагаха гривнички на китките и на краката, а един мъж ми разхождаше нещо като круша по гърдите, намазани с някакъв отвратителен гел, и всичко това, за да го чуят как бие и да измерят нещо си.

Малко по-късно дежурният лекар минаваше да ни каже „добър ден“, колкото да поддържа бойния дух на войнството. После започваше дългото безвремие, което ни делеше от обяда, очакване, примесено с угнетеност, като се има предвид на какво са способни компютрите. В менюто може да сте отбелязали пържола с пържени картофи, но нищо чудно да ви поднесяха пюре от целина и свински ребърца, ако ви бе назначена диета без сол. В този случай денят ви беше прецакан и единственото, което ви оставаше, бе да поплачете. Очакването на храната побъркваше всинца ни. Дори да не бяхме гладни, се питахме защо ли се помайват.

Сам беше на суха храна. Разделях полагащото ми се вино с него, защото ме бе убедил, че ако има нещо, което може да го убие, то е да не близва нито капчица алкохол.

— Само дето те още не са го разбрали — роптаеше той. — Те ти лекуват нокътя, като ти ампутират и двете ръце.

Разликата между нас беше, че той вярваше, че вече е изживял най-хубавите си години. Не ми липсва тонус, но машината вече не е в добро състояние, шегуваше се той, освен това беше имал най-красивите жени и не искаше нищо повече, беше се наситил. Алкохолът го беше съсипал, но това си беше в правилата на играта. Ако се опитваше да оцелее, то беше само от любов към спорта, добавяше той, а може би и за да получи една последна усмивка от някое момиче на улицата.