Уилям Дийл - Еврика

— Разбирам двама да си мерят силите — отсече Толман, взрян право в очите на Райкър. — Но трима срещу един — така не става. Чу ли?

Райкър не отвърна нищо. Тримата бабаити закретаха към хотела.

— Жалка гледка си — изръмжа той на проснатия в калта Гилфойл.

После се обърна и се прибра в своя бардак.

Бък Толман беше рожба на предишното столетие, на градовете в които не важаха никакви закони и насилието бе начин на живот. Беше пренесъл в Еврика суровия им дух, след като бе обикалял надлъж и шир заедно с Пат Гарет и Бат Мастерсън 2 2 Вартоломю (Ват) Мастерсън (1853–1921), комарджии, кръчмар, шериф на окръг Форд. — Б. пр. и бе възпят в не един и два евтини романа. Никой не смееше да му противоречи. Всички знаеха, че е нает от хората на Хълма, които притежаваха железницата и земята, за да поддържа реда в Еврика.

Шерифът се надвеси и протегна ръка на Броуди, който се метна на седлото зад живописния ездач.

— Благодаря — рече момчето.

— Какво търсите тук? Знаете, че господин Илай ще се ядоса много.

— Отбихме се да пийнем нещо безалкохолно — поясня Бен.

— Идваме от бейзбол.

Толман отново се извърна към Броуди.

— Тук ти е излязла цицина. Дай дай сложим лед. Докато яздеха към дрогерията, момчето се прехвърли на своя кон. Спряха пред малък магазин с огромна табела: „Дрогерията на Гълман“, на която имаше нарисувани хаванче и чукало.

— Ей, докторе! — провикна се Толман.

— Идвам, идвам — отвърна Гълман някъде отвътре.

— Ще ни донесеш ли три ягодови сока? Пиши ги на моята сметка.

— Ей сегичка — отвърна съдържателят. — Сокът е пресен и студен, Джеси.току-що се върна от хранилището за лед.

— Чудесно. Понеже стана дума за лед, сложи ни малко в книжна кесия — заръча шерифът.

Завързаха жребците за едно дърво в края на плажа и насядаха по турски на пясъка. Този ден за пръв път от доста време грееше слънце.

Броуди извади от подгизналата кесия малко лед, допря го до крайчеца на окото си и се свъси.

— Скоро заминаваш за Източното крайбрежие, нали, Бен? — попита Толман.

Момчето кимна.

— След месец отиваме с татко в Бостън. Веднага щом свърши учебният срок.

— И ще се ожениш за Изабел, нали?

— Е, и тя отива да учи в Бостън — потвърди изчервен Бен. — Но още ни е рано да мислим за женитба.

— Ами ти, Броуди? Какво ще правиш?

Младежът загреба с длан от пясъка и загледа как той се сипе между пръстите му.

— Не съм мислил — беше единственото, което отговори. Толман бе нещо като наставник на двете момчета, беше ги научил как да стоят на стремената, докато препускат с коня, така че да не му тежат, как да вадят оръжието с едно — единствено плавно движение, как да дърпат петлето с долния край на дланта и да насочват пистолета, сякаш показват с пръст, а после да натискат светкавично спусъка, без да трепва и мускулче по лицето им. И да запазват самообладание с поглед в очите и лицето на противника.

— От погледа му ще разберете кога да стреляте — беше им обяснявал шерифът. — Върху лицето му се изписва изражение, което няма да забравите до края на дните си.

— Какво? — бе попитал Броуди.

— Какво ли не! Страх, колебание, притеснение.

Тези напътствия не вълнуваха особено Бен, който предпочиташе пушките и лова, докато Броуди умираше за стрелба с пищов.

— Кой е най-добрият стрелец, когото си срещал? — поинтересува се Броуди.

— Фийби Ан Оукли Мозес. Мяташ карта и Ани я прави на решето, улучва я десетина пъти още преди тя да е тупнала на земята.

— Ами онази мида? — попита ни в клин, ни в ръкав Броуди.

— Коя мида? — учуди се Толман.

— Ей онази там, червената.

Не се налагаше Толман да пита какво иска от него Броуди. Изправи се, отпуснал ръце. Беше присвил лекичко очи. Дори не трепна, докато вадеше плавно с дясна ръка от кобура на хълбока си револвера „Пийсмейкър“, а с лявата дърпаше петлето.

БУМ!

От гърмежа двете момчета подскочиха.

Червената мида се натроши. Парчетата се разхвърчаха наляво и надясно, най-голямото отскочи нагоре. Докато падаше, Толман стреля още веднъж и го направи на сол.

Прибра също тъй бързо револвера в кобура, после приглади мустак.

— За тази ли мида ми говореше?

Пак извади оръжието, отвори пълнителя, изсипа в дланта си гилзите и ги прибра в джоба си, после зареди отново револвера. Подаде го с дръжката на Броуди.

— Опитай и ти — подкани.

Малкият ирландец взе оръжието и го пъхна в панталона си, но така, че петлето да не закача колана. Затърси някаква мишена. На шест-седем метра от тях, точно при прибоя, се търкаляше бутилка.