Уилям Дийл - Еврика

Претръпналите на всичко железничари, които най-сетне си имаха град, където след изнурителния работен ден да се отдават на порока, го бяха кръстили Еврика.

Бащата на Бен — Илай Горман — често предупреждаваше момчетата да не стъпват в града и на отиване, и на връщане от бейзболното игрище да минават по хребета, но сега двамата бяха жадни и искаха да пийнат нещо безалкохолно в дрогерията, едно от малкото законни заведения в Еврика. За Бен, който живееше в най-голямата къща на Хълма, това бе вълнуващо приключение, нещо като кратко посещение в Содом. Броуди обаче беше израсъл в дъсчена къщурка в покрайнините на порочното селище и отидеше ли в Еврика, това разпалваше още повече омразата му към всичко наоколо.

Когато наближиха главната улица, конете наостриха уши и започнаха да се дърпат.

Броуди си спомни деня, когато се бяха запознали с Бен преди четири години на същото кръстовище. Пъхнал ръкавицата в задния си джоб, Броуди се връщаше от бейзболното игрище. Тъкмо прекосяваше главната улица, когато по пътя откъм плажа се зададе Бен Горман, яхнал коня си.

В кръчмата на Кули, на две пресечки от главната улица, двама се бяха напили и се бяха скарали. Никой не им обърна внимание — пиянските свади и обиди бяха нещо обичайно. После най-неочаквано единият извади от задния си джоб пистолет и стреля, куршумът му отнесе долния край на ухото на другия. Раненият тръгна заднишком към летящата врата на пивницата, също извади от вътрешния си джоб пищов, стреля по нападателя и го уцели по хълбока. Продължи да стреля, но докато се свличаше, човекът, започнал престрелката, изпразни пълнителя в мъжа с раненото ухо. Сега вече ги деляха само няколко крачки. Куршумите направиха на решето пияницата с кървящото ухо. Той вдигна ръце и от дъсчения тротоар падна възнак на разкаляната улица. Вторият се свлече върху тротоара. След миг и двамата бяха мъртви. В другия край на улицата конят на Бен чу кухото кънтене на изстрелите, дръпна се и се затегли назад. Както седеше на седлото Бен се наведе, дръпна с все сила юздата, но жребецът бе уплашен до смърт. Тръгна надолу по хълма. Броуди притича по калния път, сграбчи юздата и я стисна здраво.

— Няма страшно, момчето ми — прошепна той в ухото на жребеца. — Успокой се, де. — Без да сваля очи от подплашеното животно, Броуди попита Бен: — Как се казва?

— Йерихон.

Конят пак се затегли и задърпа Броуди така, че краката му се отлепиха от калта, ала момчето си възвърна равновесието и взряно в пламналите, изпълнени с ужас очи на жребеца, прошепна отново:

— Успокой се, Йерихон, и кротувай. Страшното мина, момчето ми!

Конят изпръхтя и пак заотстъпва назад, ала Броуди го държеше здраво. Помилва го нежно по муцуната.

— Справяш ли се? — попита той Бен.

— Да, благодаря ти. Конят май не е чувал никога изстрели.

— Явно не прекарва много време в Еврика. Другото хлапе протегна ръка.

— Казвам се Бен Горман. По-малкото момче я стисна.

— Броуди. Броуди Кълан.

Решиха, че са си заслужили безалкохолното. Бен подкара бавно коня по улицата към дрогерията, а Броуди се опита да изчисти калта до ботушите си и тръгна до него по дъските с гръмкото име тротоар.

Щом стигнаха дрогерията, Бен скочи от Йерихон и прихвана юздата за коневръза. От другата страна на улицата, при двата трупа, се беше скупчила навалица.

— Никога досега не съм виждал престрелка — промълви уплашен Бен.

— Избухват най-малко по една-две на месец. Понякога помагам на стария Сток да положи труповете в ковчезите, дава ми по десетаче.

— И ти ги докосваш? — изуми се Бен, ококорил очи.

Броди прихна.

— Мъртви са, не хапят.

— Две лимонади — поръча Бен, сетне бръкна в джоба си, извади шепа монети и сложи със замах четири цента върху кръглата масичка. — Аз черпя.

Докато пиеха лимонадата, бейзболната ръкавица на Броуди падна от джоба му — Бен я вдигна, погледна я и му я върна.

— Бейзбол ли играеш?

— Един-два пъти седмично.

— Къде?

— Край Милтаун има игрище. Играем с децата от училище. И двата отбора ще се избият да ме вземат. Не ме бива много — много в хващането, но колкото до мятането, ако съм във форма, запращам топката чак в другия край на игрището. Ами ти?

— Аз не играя бейзбол — отвърна Бен и втренчен в пода, поклати глава. — Ей оттам съм — посочи той Хълма така, сякаш се срамуваше. — В малкото ни училище няма деца и за един отбор, камо ли за два. Но се упражнявам да мятам топката. Целя се в мишена за стрелба с лък.

— Добър ли си?