Уилям Дийл - Еврика

— Има нещо такова — усмихна се Скай. — Ще наминавам всяка седмица. Това е най-малкото, което мога да направя. Потупа ме по ръката, но още преди да е излязъл от стаята, се унесох.

След няколко дни, когато главата ми, общо взето, се проясни, отворих куфарчето, прехвърлих сведенията в папките и направо се втрещих. Вътре имаше копия от съдебни протоколи, изрезки от вестници, стенограми на разпити, откъслечни исторически факти, за да е ясна хронологията на събитията, а също записки с мнението и наблюденията на самия Скай. Всичко бе подредено хронологично и започваше от началото на века: изумително ясен архив по случай, който не ми даваше мира още от есента на 1941 година, когато на пуснах полицията и се записах доброволец в армията. Още помнех някои от фактите, но не така подробно и осмислено, както ги бе подредил Скай.

През следващите няколко месеца, докато се запознавах с документите — понякога с размътена от наркотика глава, друг път с ясно съзнание, случаят Еврика придоби свой осмислен живот, който, знаех, отново ще ме привлече като с магнит към хора, врязали се дълбоко в паметта ми, и към място, което смятах, че съм напуснал завинаги.

Всичко бе започнало в началото на века, по време, когато осемнайсет милиона души още са се придвижвали с коне, когато по черните пътища, наричани шосета, е имало само осем хиляди автомобила и хората са си светели главно с газеничета…

Двете момчета, яздещи по билото на хълма, се различаваха, както небето от земята. Едното бе високо и слабо, с черна къдрава коса, паднала над ушите, и тъмнокафяви очи — наивни и блеснали. Другото беше с няколко сантиметра по-ниско, със стегнато мускулесто тяло, късо подстригана светло-кестенява коса и воднистосини будни очи, на които не убягваше нищо.

По-високото момче се казваше Бен Горман и беше еврейче. Вторият младеж — Томас Броуди Кълан, беше ирландец. Седемнайсетгодишният Горман беше син на Илай Горман, най-богатият човек в долината Сан Мигел. Кълан, който бе половин година по-малък, беше кръгъл сирак, син на рибар и перачка.

Двамата бяха ходили на игрището от другата страна на билото, за да поиграят бейзбол с деветима малчугани от Милтаун, отстоящ на шестнайсет километра оттук. В единия отбор бяха Броуди, Бен и три от момчетата от Милтаун. Петима срещу шестима. В първия отбор обаче бяха Бен, организатор с вълшебна ръка, който мяташе топката така, сякаш е светкавица, и Броуди, който я удряше със същата мощна ярост, с каквато Горман я подаваше, и надмощието бе толкова голямо, че след петото подаване губещият отбор се отказа и всички се разотидоха.

Както обикновено, по хълмовете се стичаше вода, която се събираше около вдигнатите надве-натри постройки, наричащи се град. Град в долината, в подножието на високия, обрасъл с гора хребет, обрамчил като подкова широкия залив на Тихия океан и привличащ водата така, както медът — мечка.

Двата коня — породистият, добре гледан дорест жребец на Бен и белият на Броуди, внимаваха да не стъпват по разкаляният път, но и склонът на хълма бе подгизнал и се налагаше двете момчета току да дърпат юздите, та конете да не се подхлъзнат и да не паднат в лепкавата тиня. Броуди ненавиждаше калта. Ненавиждаше я, откакто се помнеше. Дори през сухия сезон, когато калта ставаше на пепел, която смъдеше в очите и проникваше в устата и в гънките на дрехите, Броуди пак я възприемаше като кал, пробуждаща в съзнанието спомени за майка му, която се надвесваше над котела с виеща се над него пара и пускаше вътре опърпаните работни дрехи на железничарите, а водата ставаше с цвят на шоколад.

Двете момчета яздеха надолу към този град на порока, на километър и половина от билото на хълма. По изровената, хлъзгава от дъждовете главна улица се стигаше до кръчмите и закусвалните, до бакалията, железарията, дрогерията и банката, до хранилището за лед, обслужващо единствения поминък тук — риболова, и до доковете, където бяха закотвени рибарските лодки. Зад главната улица се бяха сгушили къщите, които всъщност си бяха най-обикновени дъсчени бараки, подслонили работещите в града и железничарите. Зад тях, сред дърветата, имаше дълга постройка, приютила работниците китайци, които не общуваха с никого, имаха си свои магазини, пивници и — ако се вярва на мълвата, — пушалня за опиум само за азиатци.

Това наистина бе град на покварата: покерджиите играеха комар направо до прозорците на пивниците, пред очите на Бога и на всичките Му чада, проститутките излагаха евтините си прелести и въпреки сухия режим кръчмите предлагаха домашен алкохол за двайсет цента чашата и вносен — за половин долар. Това бе град, основан от обръгнали железничари, установили се тук, в края на железопътната линия, където шерифът, вилнял навремето заедно с Пат Гарет 1 1 Пат Гарет (1850–1908), шериф в Ню Мексико, прочул се с това, че е успял да убие смятания за неуловим Вили Хлапето. — Б. пр. , въдворяваше ред, като обикаляше незастланата главна улица с пъстрия си кон и с четирийсет и четири калибровия револвер „Пийсмейкър“.