Уилям Дийл - Еврика

— С бухалката ме няма никакъв, но в мятането съм добър. — Помълча, после попита: — Как мислиш, ще ме пуснат ли и мен да играя?

— Разбира се, че ще те пуснат, особено ако знаеш да мяташ. Малцина го умеят. Обикновено ходя на игрището в четвъртък и неделя. Тогава съм в почивка. Но в събота съм на работа.

— На колко години си? — поинтересува се Бен.

— Скоро ще стана на четиринайсет. А ти?

— Навърших ги през септември. — Отпиха от лимонадата, Бен попита: — Къде работиш?

— Паса конете на железницата. В един ми свършват часовете в училище, от два до шест работя. Но ми плащат добре, по двайсет и пет цента на ден.

Бен едва не глътна сламката. Джобните пари, които му даваха за харчлък през седмицата, бяха повече от парите, които Броуди изкарваше за пет дни труд.

— Как ходиш на игрището? Дотам има сигурно пет-шест километра.

— Пеша.

Бен се позамисли и рече:

— Знаеш ли какво, в неделя в два часа ще те чакам на пътя на билото. Ще взема още един кон.

Броуди се усмихна плахо.

— Става.

Оттогава — вече четири години — двете момчета бяха като братя.

— Ще загазим здравата, ако господин Илай надуши, че сме слизали тук — рече Броуди, докато конете газеха калта.

— Няма да му казваме — усмихна се хитро-хитро Бен.

— Старецът знае всичко. Още преди да сме се прибрали, ще разбере, че сме идвали в града. Невъзможно е да го излъжем, Бен.

— Така си е! — Бен се пресегна и удари Броуди по ръката.

— От време на време все пак човек трябва да живее опасно.

Вече навлизаха в града.

Еврика беше злощастно наследство, останало от един мошеник от класа — Джеси Милстръм Крейн. През 1875 година Крейн — бивш пандизчия и комарджии, избягал на запад, в Сан Франциско, със сандък, натъпкан с близо един милион долара, оставяйки десетина вбесени инвеститори, вложили парите си в разорената железопътна линия, ограбена от него — един от многото тарикати, натрупали по този начин цяло състояние. Едрият като канара мошеник, който са падаше по чашката и бе голям женкар, решил, че този град на порока в Запада предлага големи възможности. Купил си огромна къща на Ноб Хил, записал се в най-престижния клуб, открил си сметки в няколко от най-известните банки и се заел да обмисля най-крупния си удар: железопътна линия от Сан Франциско покрай океана чак до Лос Анджелис и която нарекъл „Тихоокеанска железница Дж. М. Крейн“. Предложил на новите си богати приятели да купят акции в нея. Най-много пари вложили Шеймъс О’Дел и Илай Горман. Докато работниците прокарвали линията по трудния начупен терен покрай океана, Крейн умувал как да задигне и последния долар, вложен в строежа.

И сигурно е щял да успее, ако една вечер миналото му не го застигнало. Точно когато се качвал по стълбите на къщата си, от мъглата изникнал силует и Крейн се озовал лице в лице с предприемач от Източното крайбрежие, когото преди пет години бил ограбил до шушка.

— Ах, негодник с негодник — рекъл с треперлив глас човекът. — Почерни ми живота. Обра ме, докара ме до просешка тояга…

— Я ми се разкарай от главата, нищожество такова… — изсмял се в лицето му Крейн, но така и не довършил изречението.

Мъжът протегнал ръка и само от две педи разстояние стрелял в челото на Крейн. Пищовът с къса цев издал кух звук и главата на Крейн отхвръкнала назад. Бомбето му с кръгло дъно политнало и се затъркаляло из мъглата. По лицето му се застичала струйка кръв. Той залитнал към металната ограда и се свлякъл на колене. Взрял се в мъглата, помъчил се да си спомни как се казва нападателят…

Вторият куршум отнесъл лявото му око. Раменете на Крейн се смъкнали, той климиал и се строполил на тротоара. Вече бил издъхнал, когато убиецът си пръснал с третия куршум черепа.

Счетоводителите бързо открили измамите на Крейн и компанията преминала в ръцете на Горман и О’Дел, които станали собственици не само на железопътната линия, но и на голямата долина Сан Пиетро, разположена на петнайсетина километра западно от линията и на сто и петдесет километра северно от разрастващия се Лос Анджелис. Тъкмо те решили да прокарат отклонение до океана и да построят по околните възвишения къщи. Но покрай отклонението, на петнайсетина километра от залива на Тихия океан, като гъби след дъжд започнали да никнат и кръчми, където железничарите решавали споровете си кога с юмручен бой, кога с пищови и ножове.

Появили се комарджии и сводници.

A c комарджиите и сводниците дошъл и млад закоравял гангстер от Сан Франциско. Казвал се Арни Райкър и не след дълго вече се разпореждал в градчето заедно с тумбата мутри, които довел от големия град.