Уилям Дийл - Еврика

— Аз пък не знам дали баща ми изобщо знае да играе покер — поясни Бен.

— В такъв случай, когато загуби той, вие ще се махнете ли оттук? — подсмихна се момичето.

— Господин Илай не говори за това — намеси се Броуди.

— Значи той е единственият в града — рече Изабел. Извърна се към Бен и го попита: — Не се ли притесняваш?

— Ще залагат само парцелите в долината, а не къщите. Дел сведе поглед и си оправи роклята.

— Баща ми се пали за щяло и нещяло. Твърди, че ако победи онзи дърт… господин Илай, де… на мига ще се махне оттук, ще се върне в Сан Франциско и никога вече няма да стъпи в града, а ние с мама ще отидем при него веднага щом приключи учебният срок.

— Ще бъде жалко, ако се стигне дотам — отбеляза Бен. Той се пресегна и стисна ръката на Изабел.

— Е, да вървим. Време е за вечеря. Ноа шибна с камшика и екипажът продължи към имение „Приказна гледка“. Докато се отдалечаваха, Делайла се обърна и впери очи в гърба на Броуди.

Броуди виждаше Илай Горман във всекидневни дрехи единствено в неделя на обяд, когато той понякога слагаше копринен халат. Но дори тогава ходеше с вратовръзка. Горман беше нисък и набит, с нетрепкащи кафяви очи с тежки клепачи, които сякаш вечно бяха нащрек. Говореше гърлено, с равен глас — и да беше ядосан, рядко повишаваше тон. Беше с едри черти, скрити зад прошарени мустаци и козя брадичка, и с оредяваща черна коса. Повечето хора се плашеха от вида му.

Макар и да не му личеше, в предприемачеството беше истинска лисица, напорист, но честен, прозорлив и добре осведомен. Беше завършил най-престижните училища в Европа и заедно със своя банкер се беше преселил в Съединените щати. Бе усвоил до съвършенство английския, говореше без всякакъв акцент. На двайсет и една се бе хванал да се обучава при могъщия магнат, собственик на стоманолеярни, Андрю Карнеги, който след време го беше прехвърлил в железниците, където Горман бе доказал, че спокойно може да мери ръст с крупните мошеници, сложили ръка върху железопътните линии. На трийсет и пет-шест години Горман се озова в Сан Франциско — вече бе доста богат благодарение на щедрото наследство, което бе получил, и на вложенията, които ловко правеше в процъфтяващия си бизнес.

Чак тогава най-сетне започна да се радва на живота. Запозна се с Маделин Лоуенстайн, красива и образована дъщеря на богат корабовладелец, за която се ожени след едногодишно пламенно ухажване. С много умение Мади приглади острите ръбове в нрава му, двамата направо боготворяха своя син Бен, появил се доста късно в живота им. После съдбата отведе Илай при крупния мошеник Джеси Милстръм Крейн, среща, завършила с краха на железопътната линия от Сан Франциско до Лос Анджелис и накрая със злощастното съдружие с Шеймъс О’Дел.

Сега, на петдесет години, старата лисица се бе превърнала в човек на традициите. Животът му беше устойчив и строго установен, беше се превърнал едва ли не в ритуал. Но ето че сега в разрез с разбиранията си беше на път да заложи всичко, което притежаваше в долината, на покер, в игра, в която смяташе да противопостави мечтите си на сребролюбието на О’Дел.

Маделин знаеше за уговорката и подкрепяше мъжа си в неговото решение. Момчетата също знаеха за покера, защото цялата долина шушукаше само за това. Но Илай не обсъждаше открито темата със семейството си.

Преди да кажат молитвата, той погледна Бен и Броуди в другия край на изискано подредената маса. Радваше се, че въпреки различията в общественото положение двамата са се сприятелили, и се възхищаваше на Бен, задето е успял да оцени Броуди, който, макар и израсъл по улиците на Еврика, беше честен и предан. Освен това беше умен. Когато майката на Броуди почина от бронхопневмония, Илай осинови, макар и неофициално, момчето, предостави му стаичка над конюшнята и започна да му плаща по пет долара на седмица, за да се грижи за конете.

Броуди беше признателен за новия си живот и го проявяваше по различни начини. Всеки петък по залез слънце се нагьрбваше по собствено желание със задълженията на слугите или ги направляваше в продължение на двайсет и четирите часа, заделени за молитва и искане на прошка, през които на евреите им е забранено да вършат каквото и да било. Когато го поканиха да се храни със семейството, той сам реши да носи еврейска шапчица, с което трогна дълбоко Илай.

— Е, какво правихте вие двамата след училище? — попита господин Илай.

„Старата лисица знае. Каза го прекалено нехайно“, помисли Броуди.