Джон Кейс - Синдромът

Пристъпи към леглото, остави чашата на малката стъклена масичка и извади лаптопа. Свърза го с телефона, изчака операционната система да се зареди и измъкна пластмасовия шаблон. Влезе в скрития сайт, където бе и предния ден (и всеки по-предишен ден) и поведе курсора до квадрата с днешната дата, а после до другия — съответстващ на рождения й ден: „Здравей, Нико!“ Курсорът потрепваше мълчаливо.

Постави пръсти върху клавиатурата и напечата: „Картина, моля“

В центъра на екрана се появи циферблат и увисна там, като мушица в края на невидима нишка. След малко излезе и снимката — линия по линия, докато се оформи портретът на старец, същия възрастен мъж, който седеше в инвалидната количка осем етажа по-надолу.

Сигурна бе, че е същият мъж. Отиде до сгъваемата лавица, където лежеше смачкан кожен куфар, в който държеше няколко рокли и една водопроницаема кутия, направена от твърда зеленикава пластмаса. Отключи цифровата ключалка на куфара, вдигна капака и измъкна кутията, за да провери съдържанието й.

В пластмасовия калъф бяха прибрани частите на най-компактния снайпер, който можеше да бъде купен с пари. Автоматичният пълнител М-24 с убедително изщракване се прикачваше към приклада, изработен от фибростъкло с матов отблясък. Върху дулото със стоманени пръстени бе монтиран оптически мерник „Леополд“, заедно с допълнителен лазерен мерник. Оръжието имаше метален двуножник, система „Харис“, и заглушител, изработен от белгийска спираловидно лята тръба, която се завинтваше на върха на четирийсетсантиметровото дуло.

Нико сглоби оръжието с професионална лекота за трийсет секунди и изпробва мекотата на спусъка. Вкара един-единствен тефлонов патрон и щракна затвора. Заедно със заглушителя, оптическия мерник и лазера пушката тежеше около пет килограма и половина — което правеше приклада много важен за точността на изстрела.

Излезе на балкона и видя, че слънцето едва се подава от морето; хоризонтът кървеше; небето потъмняваше в синьо-черни краски.

Старецът все още беше там, където трябваше да е — седнал в здрача, наслаждаващ се на последните ласки на деня.

Нико легна по корем, мушна цевта между розовите балюстради на ръба на балкона и опря дулото на двукраката стойка, за да уравновеси тежестта. После погледна през оптическия мерник и включи лазера, който очерта кървавочервено петънце между четвъртия и шестия прешлен на стареца. От края на дулото до повърхността на кожата му имаше не повече от двеста метра — лесен изстрел, въпреки настъпващия сумрак. Можеше да види как светлата точка потрепва върху гърба му; пръстът й обгърна спусъка и го задърпа внимателно, като че ли цяла вечност. После пушката се разтресе и тя чу звук, сякаш отварят шампанско в съседната стая. Старият човек се изви нагоре и после се сви — все едно че го бе ударил електрически ток. Тялото му се свлече и се сви на две — тя разбра, че е прекъснала гръбначния му стълб.

Нямаше дим или проблясване, което би могло да се забележи. Патронът бе инфразвуков и единственият звук, който се чу, беше от удара на куршума в гърба на стареца.

Но това беше без значение. Никой не бе обърнал внимание — нито ямаецът, унесен в звуците на Боб Марли, нито децата в басейна, чийто смях ехтеше като музика през целия двор.

Нико седна и остави оръжието на пода. Ни хък, ни мък.

Изправи се бавно и прибра частите на пушката в непромокаемата кутия, после нагласи малките медни колелца на ключалката, взе отново шампанското и седна на балкона. С елегантната чаша в ръка зачака раздвижването след това, което бе направила.

Все още нямаше никаква реакция. Ямаецът клатеше глава с полузатворени очи, в такт със самотния концерт от „уокмена“. Търсачите на миди и бегачът отдавна си бяха отишли, тийнейджърките се обличаха. Тръгна си и жената от джакузито, останали бяха само децата и майка им. Те все още се плискаха в басейна, а майка им стоеше на ръба, подаваше им хавлиените кърпи и ги молеше вече да излизат.

Мина минута. После пет. Слънцето вече бе зад хоризонта; в небето бяха останали само няколко слаби червени отблясъка. Накрая, разбрал, че нощта почти ги е застигнала, ямаецът свали слушалките, хвана дръжките на инвалидната количка и бавно започна да я бута по алеята, без въобще да забележи, че повереният му болен вече е мъртвец.

Но когато стигнаха до басейна, децата го забелязаха. И Нико го видя: възрастният човек бе по-неподвижен от заспал човек: беше се свлякъл в количката, виждаше се само бялото на очите му. И разцъфналото червено петно на гърдите, откъдето куршумът бе излязъл и паднал в скута му, пробивайки дупка в шала.