Джон Кейс - Синдромът

Второто съдържаше лекарство, която тя наричаше „Плацебо №1“.

Това беше шега — беше го написала дори под печатното указание: „326 Никол Съливан: да се взима по предписание“. Медикаментът беше експериментален и не се произвеждаше в Щатите, затова и нямаше име, само номер. Не можеше да се открие в „Мерк индекс“ и да се купи от аптека. Човек трябваше да си го изписва от чужбина, или чрез пощата, както правеше тя — три или четири пъти годишно, в зависимост от…

Лекарството й даваше възможност да се види отстрани, като че ли тялото й беше актьор, а тя — публика. Предполагаше се, че имаше лечебен ефект — начин да види себе си през очите на другите. И не само това: „Плацебо №1“ й даваше възможност да прави забележителни неща. Без усилие управляваше тялото и чувствата си. Всяка реакция бе подходяща и премерена (или поне така изглеждаше) и ако искаше, можеше да пътува като интернет-лъч между апартамента, в който се намираше, и отсрещната сграда. И тя се наслаждаваше на това усещане, чувстваше се свободна по начин, по който „нормалните хора“ никога не биха могли да се чувстват. Странна, интересна форма на съществувание.

И за разлика от лития (чиято употреба можеше да доведе до напълняване), страничните ефекти при това лекарство бяха минимални. Но то можеше да обърка паметта. Е, тя беше наред със спомените — минута по минута, час по час, само когато се замислеше за датите възникваха проблеми. Макар че не можеше да каже дали това е признак на леко полудяване, или просто особеност.

Взе от минибара бутилка минерална вода „Евиан“ и отвинти капачката. Изтърси по едно хапче от всяко шишенце в шепата си и ги изпи с няколко глътки вода. После огледа апартамента.

Наистина беше хубав: голям, чист, просторен и стилен. Всичко й харесваше: кошницата за „добре дошъл“ със свежи плодове; тежката бяла хавлия и прозрачният сапун; малкият комплект за шиене и бутилчицата шампанско, сложена във вратата на хладилника. Беше калифорнийско, но все пак бе добра марка. „Домейн Карнерос“. Добро вино.

Завърши огледа, разопакова дрехите си и ги прибра. Съблече се и изпробва всички бански, които беше купила, като се извиваше и въртеше пред големите — от пода до тавана — огледала в спалната ниша, точно пред банята. Спря се на един класически черен модел, който не разкриваше много плът, но после промени решението си и облече лимоненожълти бикини. Май не е от типа „Искам да скрия нещо“ — помисли си и нахлузи кожени сандали.

Прекоси всекидневната и излезе на балкона. Точно под нея се намираше патио с басейн, джакузита и плувен бар, плажни чадъри и масички. Между басейна и залива се полюляваше стройна редица палми; в далечината водната повърхност потрепваше и хвърляше отблясъци.

Вече можеше да усети ефекта от хапчетата, които омекотяваха допира на въздуха до кожата й. Наведе се над перилата, стисна ги и си припомни — съвсем бегло — че се страхува от височини. Но не и сега. Сега не чувстваше нищо. По същия начин можеше да си седи и във всекидневната.

Долу, на плажа, служители методично подреждаха светлосини шезлонги с емблемите на курорта. Нико зяпаше, омагьосана, как прибоят нахлува и се отдръпва, как копринено бялата пяна се къдри и разбива с приглушен шум. От време на време детско гласче се провикваше някъде откъм басейна.

Тя влезе вътре и измъкна компютъра си — лаптоп с кожена калъфка. Постави го на масата до телефона, нагласи яркостта на монитора и натисна бутона за включване. Изчака близо минута да се зареди програмата. После набра AOL и отново зачака. Чуха се познатите шумове и бипкания, виртуалното ръкостискане на модема, разменящ протоколни любезности между компютъра и сървъра. След малко всичко бе готово.

Имате поща!

Нещо необичайно. Тя натисна иконката за пощенска кутия, за да види какво е получила.

„7 окт. Ейдриън. Къде си, Ники?“

Малката сестра.

Нико не обърна внимание на съобщението, включи се в Интернет и напечата в прозорчето за уебадреси: „http://www.theprogram.org“. Зачака.

Миг по-късно в долния ляв ъгъл се появи съобщение, че уебсайтът е намерен. И после:

„Прехвърляне на документ

1% 2% 12% 33%“

Защо всичко това отнемаше толкова много време?

Отваряне на страница.

И отново: почти празен екран и до болка познатият черно-бял надпис:

„Непознат адрес

Описание: непознат Интернет адрес

www.theprogram.org в URL

«http://www.theprogram.org/»

«Трафик Сървър» версия 1.1.7“

Тя бръкна в калъфката на лаптопа, измъкна прозрачен пластмасов шаблон и го нагласи върху екрана на монитора — той съвпадаше идеално по размери. Беше нещо като календар, схемата имаше две оси — отвесна, разделена на дванайсет части, и хоризонтална — с трийсет и едно деления. Те образуваха мрежа от 372 квадратчета за всеки ден на годината и седем допълнителни. Нико взе мишката и премести курсора над квадратчето, съответстващо на днешната дата (седми октомври), кликна и се придвижи към друго квадратче, отговарящо на нейния рожден ден (11-и февруари). И кликна отново. Незабавно се появи часовников циферблат, плуващ зад мрежата, която вече не й бе нужна.