Джон Кейс - Синдромът

Намираше се в линейка. Беше сигурен, че е линейка, защото виждаше светлините на тавана и червените примигващи отражения. Един мъж в хирургически костюм го наблюдаваше с любопитство.

Макбрайд искаше да попита какво не е наред с него, но му беше трудно да говори. Устата му бе суха, езикът — вдървен. Започна да говори, но гласът му бе глух и неясен, сякаш бе препил. След малко се отказа и се съсредоточи върху случилото се. Имаше един човек с маска. Някакъв санитар от спешно отделение. Което означаваше изтичане на газ или нещо подобно.

А аерозолът?

Понечи да повдигне глава и да седне — но и това бе невъзможно. Беше вързан на носилка, проснат по гръб и напълно отмалял. Очевидно транквилизатор, и то много силен. Може би торазин. Затвори очи и си помисли: „Би трябвало да съм уплашен… по-здравословно би било да съм уплашен“.

Пътуваха час и нещо и шофьорът нито веднъж не използва сирената, само светлините на покрива. Червено… жълто… червено…

Много странно. Накъдето и да отиваше линейката, откъдето и да минаваше, очевидно нямаше движение. Движеше се с постоянна скорост — като че ли пътуваха по магистрала или през провинцията. В това нямаше смисъл. В Цюрих имаше толкова болници — защо тогава напускаха града? Ако имаше спешен случай — а очевидно трябваше да е спешен, защото… а ако не беше…

Транквилизаторът започваше да изчерпва силата си и той усети първите признаци на тревога.

После пристигнаха — неизвестно къде. Линейката спря на път, покрит с чакъл, и лампата на покрива угасна. Вратата на колата се тресна и стените потрепериха. Чуха се гласове — на швейцарски немски — после задната врата се отвори със замах. Полъх на свеж въздух и носилката под него се размърда.

— Къде съм? — Забеляза странна, но съвременна сграда.

Нечие лице се наведе над него.

— Не говорете, моля.

Понесоха го по дълъг коридор и го вкараха в ярко осветена стая. Оставиха го там за около половин час; устата му все повече пресъхваше. Той наблюдаваше часовника на лъскавата, покрита с керамика стена.

— Вие сте много смел.

Гласът беше на Опдал; очите му го гледаха над ръба на хирургическа маска.

Действието на транквилизатора вече отминаваше и Макбрайд можеше да говори без особена трудност.

— Какво стана? — попита той. И след като не последва отговор, добави: — Какво правите?

— Да почваме — каза Опдал на немски, но не на него.

Появи се игла — Макбрайд успя да я мерне за секунда, после усети бодване точно под лакътя. И времето забави хода си. Сърцето му тръгваше и спираше, като че ли някой го бе блъснал в гърдите. И не можеше да си поеме дъх. Задушаваше се и мисълта за това го паникьоса — ужасът му нарастваше и той опита да скъса лентите, с които бе вързан. Искаше да се изправи: ако можеше да стане, щеше да може да диша. Но лентите не помръднаха или по-скоро проблемът не беше в това. Нямаше ленти. Всъщност самият той бе парализиран, неподвижен като пеперуда под стъкло.

Опдал се наведе над него, толкова близо, че Макбрайд можеше да усети дъха му върху лицето си. После върхът на скалпела докосна гърлото му, точно над гръдния кош, и той усети как ножът преминава през кожата.

— Шът, шът — прошепна Опдал, макар че Макбрайд не можеше да произнесе и звук. — Всичко е наред.

Но не беше така.

Той умираше. Със същия успех можеше и да е под водата, залят с бетон или погребан жив. Усети как нещо влиза в гърлото му. Каквото и да беше, то го разкъсваше. Опдал продължаваше да работи. После някаква машина започна да помпа и внезапно Макбрайд отново пое въздух — или по-скоро машината задиша вместо него. Не беше сигурен.

Хирургът провери зениците му с помощта на тънък лъч, който се заби до дъното на главата му. После Макбрайд усети, че го вдигат да седне. Миг по-късно докараха голяма машина, после дотъркаляха още една — голяма колкото хладилник. В първия уред Макбрайд разпозна оперативен микроскоп и предположи, че вторият е флуороскоп, способен да генерира рентгенови лъчи по време на операция.

Опдал отново се появи пред погледа му; някой приближи телевизионен монитор до операционната маса. Той стоеше на малка поставка и очите на Макбрайд се втренчиха в него. С болезнено чувство разбра, че човекът на екрана с тръба, мушната в трахеята, е самият той.

— След малко ще сте по-добре — обеща Опдал. — Не се безпокойте.

После посегна към един от хирургическите инструменти, които лежаха в металния поднос до него.

— Инжектираха ви осем милиграма „Векурониум“ и затова не можете да мърдате. Това е парализиращ медикамент. — Той замълча за момент. — Но не упойва.