Филип Рот
Синдромът Портной
Синдромът Портной (С Портной) същ. мед. псих. (по името на Александър Портной, 1933) — заболяване, което се характеризира със силно изразени етични и алтруистични подбуди, постоянно борещи се с екстремни сексуални желания, често с перверзен характер. По думите на Шпилфогел: „Многобройни са актовете на ексхибиционизъм, воайорство, фетишизъм и орален коитус. Вследствие на «моралността» на пациента обаче нито желанията, нито тяхното осъществяване водят до истинско сексуално удовлетворение, а по-скоро до чувство на срам и страх от възмездие, най-вече от кастрация.“ (Шпилфогел, О., „Озадаченият пенис“, „Международно списание за психоанализа“ т. XXIV, стр. 909) Според Шпилхогел много от симптомите са следствие от придобит в детството Едипов комплекс.
Тя така дълбоко изпълваше съзнанието ми, че в предучилищната паралелка цяла година вярвах: всяка една от моите учителки е преоблечената ми майка. Щом удареше последният звънец, хуквах към къщи и докато тичах, се чудех дали този път поне няма да стигна, преди тя да е успяла отново да се преобрази. Отворех ли вратата обаче, неизменно я заварвах да слага на масата чаша мляко и парче сладкиш за мен. Но вместо да премахне заблудата, поредният й подвиг още повече я издигаше в очите ми. Освен това винаги изпитвах облекчение, че не съм я уловил по време на превъплъщенията й, макар че не преставах да се опитвам; знаех, че баща ми и сестра ми дори не подозират истинската й същност, но едва петгодишен, не исках да поема бремето на предателството, което бих извършил, ако някой път я изненадам. Струва ми се, дори се опасявах, че може да се наложи да ме очистят, ако случайно я зърна, когато прелита на връщане от училище през прозореца на спалнята или докато се материализира част по част от някакво невидимо състояние в домашната си рокля.
Разбира се, когато ме питаше какво съм правил този ден в детската градина, аз й разказвах всичко от игла до конец. Не се и опитвах да вникна в цялото значение на нейната вездесъщност, но че тя целеше да разбере що за момченце съм, когато я няма наоколо — това беше безспорно. Едно от последствията на тази фантасмагория, която продължи да ме преследва (точно в същия вид) и на следващата година, беше, че като разбрах, че нямам друг избор, станах откровен.
А и блестящ. За бледата ми и дундеста по-голяма сестра майка ми казваше (в присъствието на самата Хана, разбира се — прямотата беше напълно в неин стил): „Детето не е гениално, но пък и ние не искаме невъзможното. Да е живо и здраво; труди се усърдно и дава колкото може от себе си, така че каквото постигне — добре дошло.“ А за мен, наследникът на нейния египетски нос и дар-словото й, за мен майка ми се произнасяше с подчертана сдържаност: „Този бандит? Може изобщо да не отваря учебника — отличник по всичко. Втори Айнщайн!“
А баща ми? Как приемаше всичко това? Той се наливаше, разбира се, но не с уиски като добър християнин, а с рициново масло или отвара от майчин лист, дъвчеше листа от сена или пък смучеше пургативи от сутрин до вечер и поглъщаше сушени сливи с килограми. Той страдаше — о, как страдаше! — от запек. Нейното всемогъщество и неговият запек — майка ми, която прелита през прозореца на спалнята, и баща ми, който си чете вечерния вестник със свещичка пургатив в задника, — това, докторе, са най-ранните спомени за родителите ми, за техните качества и техните тайни. Той си вареше сушени листа от сена в канче и това, заедно с невидимата, топящата се в ануса му свещичка, съставляваше неговото магьосничество: да вари зелените твърди листенца, да бърка с лъжица вонящата течност, да я прецежда внимателно и най-сетне с изтощен и изстрадал вид да я излива в задръстеното си тяло. А после, приведен безмълвно над празната чаша, сякаш заслушан да чуе далечен гръм, очаква чудото… Като малък понякога седях в кухнята и чаках заедно с него. Но чудото никога не ставаше, поне не така, както ние си го представяхме и се молехме да стане като отмяна на наказанието, като пълно изцеление. Спомням си, че когато по радиото съобщиха за избухването на първата атомна бомба, той извика: „Може би точно това ще свърши работата.“ Но за този човек не можеше да се намери пречистване — неговите кишкас 1 1 Черва (идиш). — Б.р.
бяха стегнати в желязната хватка на яростта и безсилието. И като капак на всичките му нещастия, аз се явявах любимец на съпругата му.
Читать дальше