Филип Рот - Синдромът Портной

Когато съм лош, ме заключват навън. Стоя пред вратата и думкам ли, думкам, докато не се закълна, че от утре ставам добър. Но какво толкова съм направил? Всяка вечер си лъскам обувките върху вчерашния вестник, внимателно разстлан на балатума, после старателно завивам капачката на ваксата и връщам всичко на място. Винаги изстисквам пастата за зъби откъм края на тубичката и навивам празното, зъбите си мия с кръгообразни движения и никога от горе на долу, казвам „благодаря“, „моля“, „извинете“, „ако обичате“. Винаги, когато Хана е болна или е излязла преди вечеря със синьото си тенекиено канче да събира помощи за Еврейската национална лига, аз доброволно, въпреки че не е мой ред, слагам масата, като не забравям: ножът и лъжицата вдясно, вилицата отляво, салфетката, сгъната на триъгълник, вляво до вилицата. Никога не трябва да ям сирене от чинията за месо, никога, никога, никога 11 11 Според еврейския религиозен обичай месните и млечните храни се съхраняват и ядат отделно. — Б.р. . Въпреки това има в живота ми година, година и нещо, когато не минаваше и месец, без да извърша някоя пакост, дотолкова непростима, че да не ми кажат да си стягам багажа и да се махам. Но за какво става въпрос всъщност? Майко, това съм аз, малкото момченце, което прекарва цели нощи преди началото на учебната година, като изписва с красиви староанглийски букви оцветената си учебна програма и търпеливо подвързва тетрадките си с бели листове и с листове на редове. Винаги си нося гребенче и чиста носна кърпичка, никога не допускам три четвъртите ми чорапи да се свличат в обувките, много внимавам за това, домашните ми са написани седмици напред — нека си го кажем направо, мамо, аз съм най-прилежното, най-спретнатото момченце в цялата история на нашето училище! Учителките (както само знаеш, както сами са ти казвали ) се прибират в къщи при съпрузите си, щастливи заради мен. Какво тогава съм сторил? Ако някой знае, моля, нека вдигне ръка! Толкова съм отвратителен, че тя нито минута повече няма да ме търпи в къщата си. Когато веднъж нарекох сестра си фукла, устата ми моментално бе измита с калъп домашен сапун — това го разбирам. Но да ме пъдят? Какво пък чак толкова! И понеже си е добра, ще ми направи един сандвич за из път, но веднага след това да си вземам шапката и да изчезвам. А какво ще правя по-нататък, не я интересува.

Добре де, казвам, щом така мислиш (аз също си падам по мелодрамата — и аз съм верен на стила на семейството), не ми е потрябвал твоят сандвич! Нищо не ми трябва!

Не те обичам, повече, не обичам деца, които се държат така. Ще си живея сама в къщи с тати и Хана, казва майка ми (такива ги реди, направо ще ме съсипе). Хана също може да подрежда плочките за игра на маджонг всеки вторник вечер. Не ни трябваш повече.

Много важно! И аз изхвръквам в дългия мрачен коридор. Голям праз! Ще продавам бос вестници по улиците. Ще се возя на стоп където си искам с камионите, ще спя по полето, мисля си — но после само видът на празните бутилки от мляко до изтривалката пред входната врата е достатъчен, за да стовари върху ми съзнанието за всичко толкова скъпо, което съм изгубил. „Мразя те! — крещя аз, като ритам с галош по вратата. — Ти си гадна!“ Изправена пред потока мръсотия и ерес, кънтящи из коридорите на блока, където тя си съперничи с още двайсет други еврейки за титлата света мъченица, майка ми няма друг избор, освен да тресне двойното резе. Тогава започвам да блъскам по вратата, за да ме пуснат вътре. Падам на колене на черджето да прося опрощение за греха си (какъв ли е той) и обещавам да бъда безукорен до края на нашия съвместен живот, който в този миг, вярвам, е вечен.

После вечерите, когато не щях да ям. Сестра ми, която е четири години по-голяма от мен, потвърждава достоверността на спомените ми: аз съм отказвал да ям, а майка ми не можела да се примири с такъв инат, с такъв идиотизъм. Не можела, и то за мое добро. Молела ме да направя нещо за моя добро — а аз не, та не ! Не съм ли разбрал досега, че тя къса залъка от устата си?

Но аз не искам залъка от устата й. Не го искам даже от чинията си — там е работата. Моля ви се! Дете с моите възможности! Моите постижения! Моето бъдеще! Всички дарове, които господ щедро е изсипал над главата ми: красота, ум! Мигар мога да си помисля, че тя ще ме остави да умра от глад заради едното нищо!

Нима искам цял живот да остана малък и кльощав и хората да ме гледат с пренебрежение или държа да порасна голям и силен мъж?