Филип Рот - Синдромът Портной

Някъде в края на първата година от гимназията и първата онанистична година открих на долната страна на пениса си, точно в основата на главата, малко безцветно петънце, което по-късно беше диагностицирано като луничка. Рак! Сам си навлякох рак. Всичкото това дърпане и блъскане на собствената ми плът, всичкото това търкане ми е докарало неизлечима болест. А нямам и четиринайсет! Нощем в леглото по бузите ми се стичаха сълзи. „Не! — хлипах аз. — Не искам да умирам! Господи, не!“ Но после, понеже тъй и тъй скоро щях да бъда труп, продължавах по същия начин да се празня в чорапите си. Бях си създал навика да взимам в леглото мръсните си чорапи, за да ползувам единия при лягане, а другия при ставане.

О, ако можех да се огранича до една чекия на ден или поне две, най-много, да речем, три! Но с перспективата за вечния мрак пред мен всъщност започнах да поставям собствени нови рекорди. Преди ядене. След ядене. По време на ядене. Скачайки от масата на вечеря, трагично се превивам одве — диария! Крещя: „Имам диария!“ И веднъж, заключен в клозета, нахлузвам на главата си бикините на сестра си, които съм свил от гардероба й, до този момент грижливо увити в носна кърпа в джоба ми. Толкова магнетичен е ефектът от допира на памучните бикини до устата ми, толкова магнетична е самата дума „бикини“, че траекторията на еякулацията ми достига неподозирани висоти — ракетният изстрел от члена ми се насочва право към крушката на тавана, където за мое удивление и ужас се лепва и провисва. В първия момент панически покривам главата си с ръце в очакване да се пръсне стъкло, да изригнат пламъци — изобщо катастрофичното е винаги някъде в подсъзнанието ми. После, колкото мога по-тихичко, се покатервам на радиатора и избърсвам пържещата се слуз с парче тоалетна хартия. След което подробно оглеждам найлоновата завеса пред ваната, самата вана, плочките по пода, четирите четки зазъби — Боже опази! — и тъкмо се готвя да отключа вратата, като си въобразявам, че съм прикрил всички следи, изведнъж сърцето ми се свива при вида на нещо, проточило се като сопол от върха на обувката ми. Аз съм Разколников на чекиите. Доказателствата лепнат навсякъде! Може би имам и по маншетите! По косата? В ухото? Всичко това ми минава през главата, докато се връщам в кухнята с болнав и намусен вид, за да промърморя самодоволно на баща ми, когато си отвори устата, пълна с розово желе, и каже: „Не разбирам какво толкова има да се заключваш. Изобщо не мога да го проумея. Къде се намираш? В къщи или на централна гара?“ „… интимност… човешко същество… в тази къща — никога! “ — отговарям аз, после бутам настрана десерта си и закрещявам: „Не ми е добре — няма ли да ме оставите на мира! “

След десерта — който изяждам докрай просто защото много обичам желирани плодове, въпреки че презирам останалите около масата, — след десерта отново съм в тоалетната. Ровя се из едноседмичното мръсно бельо, докато открия някой от сутиените на сестра ми. Нанизвам едната презрамка на дръжката на вратата, а другата на топката на шкафчето за хавлиени кърпи.

Още едно чучело за подхрана на въображението ми. „Шибай, шибай, Рицарю мой, докато ме скъсаш…“, подканят ме малките чашки на сутиена на Хана, когато изведнъж по вратата затрополява навит на руло вестник. И аз, с хуй в ръка, подскачам върху седалката на тоалетната чиния. „Хайде де, никой не може да се вреди от теб. Не може да ме изкара вече цяла седмица“, казва баща ми отвън.

Възвръщам душевното си равновесие, като се правя на обиден — тоя номер съм го научил прекрасно. „Имам ужасно разстройство! Нищо ли не ви говори това?“ Междувременно започвам отново да се трудя, всъщност увеличавайки темпото, докато моят заболял от рак орган започва свръхестествено да потръпва отвътре.

И тогава сутиенът на Хана се раздвижва . Започва да се полюшва напред-назад! Премрежвам очи и — о, чудо! — Леонора Лапидъс, дето има най-големите цици в нашия клас, тича да хване автобуса след училище, а пищният й недостижим бюст се друса тежко в блузата й, о, аз ги карам да излизат, даже да преливат от сутиена, ИСТИНСКИТЕ ЦИЦИ НА ЛЕОНОРА ЛАПИДЪС! И в същата тази секунда осъзнавам, че майка ми блъска бясно дръжката на вратата. На вратата, която най-сетне съм забравил отключена! Знаех си, че все някой ден ще се случи! Заловен! Свършено! Смърт!

— Алекс, отвори! Искам веднага да отвориш!

Заключено е, не съм заловен! И по това, което потръпва в ръката ми, разбирам, че все още не съм мъртъв. Лъскай тогава, продължавай да лъскаш! „Оближи ме, Рицарю мой, пусни ми един хубав, горещ език! Аз съм огромният парещ сутиен на Леонора Лапидъс!“