Филип Рот - Синдромът Портной

Идва, когато вече сме вечеряли, но неговата порция го чака, докато смъкне от гърба си прогизналите от пот дрехи, в които цял ден е обикалял из града да събира вноски, и най-сетне се сложи банския. Аз вървя след него с хавлиена кърпа в ръка, докато той шляпа с развързани обувки по улицата към плажа. Облечен съм в чисти къси панталонки и искряща блузка поло, измит от солта, косата ми — меката ми момчешка коса от времето, преди да стане като стоманени стружки — е сресана безупречно, разделена на път и пригладена. Седя върху железния парапет на стария кей, а долу под мен баща ми, без да се събува, прекосява безлюдния плаж. Наблюдавам го как разстила хавлията до брега, слага часовника в едната си обувка и очилата — в другата и най-сетне е готов да влезе във водата. И до ден-днешен влизам в морето както той ме е учил: първо потапяш ръце до китките, след това се наплискваш под мишниците, после намокряш слепоочията и врата… но бавно, винаги съвсем бавно. По този начин се освежаваш, без организмът ти да изпадне в шок. Освежен и избягнал шока, той се обръща към мен, смешно махва с ръка за сбогом към мястото, където мисли, че стоя, и се отпуска по гръб с разперени ръце. О, той се носи по водата така спокойно, без да помръдва — човекът работи, трепе се по цял ден и за кого, ако не за мен? — после се обръща по корем и след няколко несръчни замаха, с които не успява да стигне доникъде, най-сетне тръгва обратно към брега. Стегнатото му тяло, по което се стичат струйки морска вода, блести в последните лъчи на яркото слънце, проникващи над рамото ми откъм задушния Ню Джърси, града, от който аз съм пощаден.

Има и други такива спомени, докторе. Още много. Говоря за майка ми и баща ми.

Не… не… не… Чакайте малко да дойда на себе си… Често пред очите ми изплува и друга картина: виждам го как се появява от тоалетната, като разтрива жестоко врата си и прави кисела физиономия, за да не се оригне. „Добре де, какво толкова спешно има, та не можахте да почакате да изляза?“

— Нищо — отговаря майка ми. — Ние се разбрахме.

Той ме поглежда с дълбоко разочарование. Та нали живее само заради мен и аз прекрасно знам това!

— Какво е направил?

— Каквото е направил, направил го е. С това приключихме и слава богу! А ти успя ли да си оправиш стомаха?

— Не, разбира се.

— Джак, какво става с теб, с тоя твой стомах?

— Както е тръгнало, изглежда, ще се бетонира.

— Това е, защото ядеш много бързо.

— Не ям бързо.

— А да не би да ядеш бавно?

— Храня се съвсем нормално.

— О, тъпчеш се като прасе и все някой трябва да ти го каже.

— Знаеш ли, понякога се изразяваш просто прекрасно!

— Говоря истината. Целият ми ден минава в тая кухня, а ти ядеш като на пожар. А този тук, той пък е решил, че онова, което готвя, не го задоволява. Предпочита да му е зле и да ми изкарва ангелите!

— Какво е направил?

— Не искам да те тревожа — казва тя. — Да не говорим повече за това.

Но тя не може да го забрави, затова сега е неин ред да се разплаче. Вижте, може би тя също не е най-щастливият човек на този свят. Някога е била високо, стройно момиче, което в училище момчетата наричали „Рижата“. Когато бях девет-десет годишен, направо бих пощурял по дневника й от онова време. За известно време го бях прибрал в същото чекмедже, където държах другата екзотична книга — класьора с марки.

И това е била моята майка!

Освен това е била и секретарка на треньора по футбол — длъжност без особен ореол в днешно време, но явно важен пост за едно младо момиче в Ню Джърси от времето на Първата световна война. Във всеки случай, поне така си мислех аз, докато разгръщах страниците на дневника й, а тя ми показваше снимката на червенокосия си обожател, капитан на отбора, а сега по думите на Софи „собственик на най-голямата фабрика за производство на горчица в Ню Йорк“. „Можех да се омъжа за него вместо за баща ти“ — неведнъж поверително споделяше тя. Понякога се питах какво ли щеше да стане тогава с мама и мен. Тези мисли ми идваха на ум винаги, когато татко ни водеше да вечеряме в съседното ресторантче, където предлагаха деликатеси. Оглеждах се наоколо и си казвах: „Ние щяхме да произвеждаме всичката тази горчица.“ Предполагам, че и тя си е мислела нещо подобно.

— Той яде пържени картофи — изхлипа тя и се свлича на кухненския стол, за да изплаче сърцето си веднъж завинаги. — След училище заедно с Мелвин Вайнер се тъпчат с пържени картофи. Джак, кажи му ти, щом не слуша майка си. Кажи му как ще свърши един ден. Алекс — продължава прочувствено тя, като поглежда към мен, докато аз се опитвам да се изнижа от стаята, — тателех 14 14 Неприятност, болежка (идиш). — Б.р. започва именно с диария, но знаеш ли как свършва всичко? При такъв чувствителен стомах като твоя знаеш ли докъде ще я докараш? Ще носиш найлонова торбичка, да си вършиш работата вътре.