Филип Рот - Синдромът Портной

А майка ми, тя просто не престава да си шушне. Софи шушне! Веднъж месечно вечерям у тях, това е битка, изискваща цялата ми хитрост, лукавство и търпение, но за всичките тези години с неимоверни усилия съм успял да задържа посещенията си все на тази цифра; звъня, тя отваря и шушненето моментално започва: „Не ме питай какво ми е било вчера с него.“ И аз не питам. „Алекс — все така тихо, — не можеш да си представиш колко важно е да идваш в такива моменти.“ Аз кимам. „И още, Алекс — отново кимвам, нищо не ми струва, дори ме спасява в някои случаи, — другата седмица е рожденият му ден. Денят на Майката дойде и си замина без една картичка, да не говорим за рождения ми ден, както и да е. Ама той ще направи шейсет и шест, Алекс. Не е малко, Алекс, това е повратен момент в живота. Така че не забравяй да пратиш картичка. Няма да умреш, ако пратиш.“

Докторе, тези хора са невероятни! Невъзможни са! Тия двамата непрекъснато произвеждат и пакетират вина! Добиват я от мен като мазнина от кокошка! „Намини, Алекс! Обади се, Алекс! Алекс, дръж ни в течение! Моля ти се никъде не ходи повече, без да ни се обадиш! Баща ти щеше да те търси в полицията, когато беше заминал последния път, без да звъннеш! Знаеш ли колко пъти набира номера и никой не вдигаше слушалката? Кажи, можеш ли да предположиш?“ „Мамо — процеждам през зъби, — уверявам те, че ако умра, ще открият трупа ми след седемдесет и два часа по миризмата.“ „ Не говори така! Забранявам ти , за бога!“ — пищи тя. Сега му е намерила цаката. Няма начин това да не свърши работа. Какво друго мога да очаквам от нея? Не мога да искам невъзможното от собствената си майка. „Алекс, толкова е просто да вдигнеш слушалката — и без това няма още дълго да те тормозим.“

Това е моят живот, доктор Шпилфогел, единственият ми живот, а аз съм герой от еврейски виц! Аз съм синът от еврейски виц — само че това не е смешно! Кажете, моля, кой ни осакати така? Кой ни направи така ужасни и истерични, и немощни? Защо, защо все още крещят „Пази се! Недей! Алекс, не! “ И защо нощем в самотното си легло в Ню Йорк продължавам безнадеждно да бичувам ритмично плътта си? Докторе, как се нарича моето заболяване? Това ли е страданието на евреите, за което толкова съм слушал? Това ли е моят дял от погромите и преследванията? От униженията и подигравките, дарени ни от братята християни през тези две хиляди прекрасни години? О, тези тайни, тоя срам, това сърцебиене, изчервяване, изпотяване! Начините, по които реагирам на най-обикновените превратности в човешкия живот. Докторе, не мога да понасям повече да се плаша от такива незначителни неща! Дай ми мъжество! Вдъхни ми смелост! Дай ми сила! Направи ме мъж! Стига вече съм бил доброто еврейско момченце, което гледа пред хората родителите си в очите, а вечер си дърпа пуца 17 17 Пенис (идиш). — Б.р. . Стига!

Някъде по средата на деветата ми година единият от тестикулите ми очевидно реши, че му е писнало да си живее в торбичката и се отправи на север. Отначало усещах как се клатушка несигурно току на ръба на таза, а после, сякаш в един момент забрави своите колебания и навлезе във вътрешността на тялото така, както измъкнат от морето корабокрушенец се изсипва през борда на лодка. И там се сгуши най-сетне в безопасност зад крепостта на костите ми, като остави безразсъдното си другарче на произвола на съдбата в момчешкия свят на заострените стоборки, пръчки, камъни и джобни ножчета, всички онези опасности, които караха майка ми да издивява от предчувствия за нещастие и за които непрекъснато ме предупреждаваха ли, предупреждаваха и предупреждаваха. И пак ме предупреждаваха. Все ме предупреждаваха.

И така моят ляв тестикул се засели на територията на ингвиналния канал. През първите седмици от неговото изчезване, когато натиснех с пръст в гънката между слабините и бедрото, все още напипвах меката му заоблена извивка, но после настъпиха нощи на ужас. Напразно претърсвах вътрешностите си, опипвах всичко чак до основата на гръдния кош — уви! Пътешественикът се бе отправил към необятни и неизследвани пространства. Къде може да е отишъл? Колко далеч! Колко високо може да завърши неговото скиталчество? Нима някой ден ще си отворя устата да кажа нещо в клас и ще открия левия си тестикул на върха на езика? В училище припявахме на един глас с учителя: „Аз съм господар на съдбата си, аз съм владетел на душата си!“ А междувременно един от интимните членове на собственото ми тяло се бе отдал на анархия и аз бях безпомощен да се справя с него!