Филип Рот - Синдромът Портной

— Пипни!

— Какво? — дори докато взема ръката ми в своята и я придърпва към тялото си… — Мамо…

— Не съм наддала и пет фунта — казва тя — откакто съм те родила. Пипни — казва и притиска вдървените ми пръсти към заоблените си хълбоци, които всъщност не са лоши…

Ах, тези чорапи. Изминали са повече от двадесет и пет години (вече се предполага, че играта е свършила!), но мами продължава да закопчава жартиерите пред малкото си момченце. Въпреки че сега то поема върху себе си отговорността да гледа настрани, когато тя запрята поли — и го върши не само заради собственото си душевно спокойствие. Това е истината, гледам настрани не само заради себе си, но и заради оня нещастник — баща ми! А какви правомощия притежава бащата? Ако изведнъж тяхното пораснало малко момченце тръшне мама на килима в гостната, какво ще направи тати? Ще залее с кофа вряла вода пощурялата разгонена двойка? Ще извади своя нож — или пък ще се оттегли в другата стая да гледа телевизия, докато те свършат?

— Къде зяпаш? — пита учудено майка ми, докато оправя ръбовете на чорапите си. — Сякаш съм двайсетгодишно момиче, сякаш не съм ти бърсала дупето и не съм ти целувала бубата толкова години. Виж го ти! — Това е към баща ми, в случай че не е насочил сто процента вниманието си към малката сценка, която се представя. — Гледай, държи се с майка си сякаш е някоя шейсеттодишна мис Америка.

Веднъж месечно баща ми ме води на швац баня 23 23 Турска баня (идиш) — Б.пр. , където се опитва да изтрие — с пара, тривка и дълбок здрав сън — натрупаните от самия него огорчения през изминалите няколко седмици работа. Горните си дрехи заключваме в кабините на последния етаж. Мъжете, които вече са минали през потилнята долу, са се изтегнали върху наредените в редица пред шкафчетата железни кушетки, увити в бели чаршафи, като жертви на ужасно бедствие. И ако не бяха отривистите гръмотевични пръдни и хъркането, изстрелвано като откоси на картечница наоколо, бих повярвал, че съм в моргата и по някаква необяснима причина се събличам пред умрелите. Не поглеждам към телата, а подскачам като врабче, панически, от крак на крак, опитвайки се да сваля гащетата си, преди някой да е успял да надникне в тях, където за мое разочарование, объркване и смъртен ужас на дъното откривам едва забележимо продълговато лайняно петънце. О, докторе, аз все се бърша, бърша ли, бърша и губя повече време за бърсане, отколкото за сране. Хабя тоалетната хартия така, сякаш расте по дърветата — според изпълнените със завист думи на баща ми, — трия се, докато това мъжко мое отверстие почервенее като домат, но въпреки това, колкото и да се мъчех да угодя на майка си, като пусна вечер в пералнята такива гащи, които биха могли да бъдат свалени от ангелско дупе, вместо това оставях (нарочно ли, хер доктор, или може би неизбежно?) омърсените гащета на едно момченце.

Но тук, в швац банята , защо пак подскачам като луд? Тук няма жени. Никакви жени — и никакви гои . Възможно ли е? Няма за какво да се тревожа!

Залепен зад гънките на белия му задник, аз излизам от съблекалнята и се спускам по металните стълби към онова чистилище, където страданието от това, да си застрахователен агент, семеен мъж и евреин, ще бъде пречистено от парата и масажите. На най-долната площадка прекрачваме купчина бели чаршафи и подгизнали кърпи, баща ми слага едно рамо на тежката, плътна врата и ние влизаме в тъмно, притихнало пространство, ухаещо на хвойна. Звуците са като от оскъдна публика, апатично аплодираща сцената на смъртта в някаква трагедия: това са двамата теляци, които бъхтят и припляскват месата на своите жертви, мъже, полуприкрити и изпружени върху мраморни плочи. Те ти налагат, месят, обръщат ги насам-натам, бавно извиват крайниците им, сякаш за да ги изтръгнат от ябълките им — хипнотизиран съм, но продължавам да следвам баща си, докато минаваме покрай басейна, малък зеленикав куб, изпълнен със смразяваща кръвта ледена вода, и най-сетне стигаме до потилнята.

В мига, когато той отваря вратата, пред очите ми се разкрива гледка, която ми напомня далечните праисторически времена, предхождащи дори ерата на пещерните и езерните хора, за които съм учил в училище, времена, когато над димящото блато, което е представлявала Земята, са се виели бели пари, които забулвали Слънцето, еони преди планетата да бъде подсушена за Човека. И аз моментално преставам да бъда онзи малък подлизурко, който се връща в къщи с бележник, пълен с шестици, малкият неестествено сериозен невинен хлапак, вечно търсещ ключа към тази непонятна загадка — одобрението на своята майка, — и попадам назад във времето в някакви влажни кишави пространства, преди да е имало семейства, такива каквито ги познаваме, преди да е имало тоалетни като днешните; времена, изпълнени със земноводни, шляпащи в тинята тромави безмозъчни същества с мокри и месести хълбоци и димящи телеса. Сякаш всички тези еврейски мъже, които се пъхат под студения ръмеж на душа в ъгъла на сауната и после тежко се замъкват отново сред облаци задушлива гъста пара, сякаш са се върнали с машината на времето в епоха, когато са съществували само като черда еврейски животни, чиито единствени звуци са били ой, ой … защото точно това е звукът, който те издават, докато се влачат от душа до тежките кълба задушлива пара. Най-сетне те, баща ми и неговите спътници в страданието, са се върнали в своята природна среда, там, където могат да бъдат естествени. Там, където няма жени и гои.