Филип Рот - Синдромът Портной

И какво, като сме загубили? Оказва се, че има други неща, с които да се гордеем. Не ядем свинско. Имаме матца в шкафчетата си. Не наистина, разбира се, но ако искахме, можехме и не се срамувахме да си го кажем! Евреи сме и не се срамувахме от това! Евреи сме — и не само че не бяхме по-долу от гойските момчета, които ни бият на футбол, но даже имаше вероятност, тъй като не се пристрастявахме към тази кръвожадна игра, да сме по-горе от тях! Ние сме евреи — и сме по-висши!

Още един възглас, който научих от братовчеда Хеш, още четири стиха, които да ми помогнат да разбера по-добре несправедливостите, на които бяхме подложени… Започнаха да ми се изясняват гневът и отвращението, които езичниците предизвикваха у моите родители: гоите претендираха, че са нещо по-специално, докато всъщност ние бяхме морално по-високо от тях. И това, което ни правеше по-висши, беше именно омразата и пренебрежението, които те с такова удоволствие изливаха отгоре ни!

Но какво да кажем за омразата, която ние хранехме към тях?

Ами Хеши и Алис? Това пък какво е?

Когато всички други опити пропаднаха, един неделен следобед на помощ бе повикан равинът Уоршоу, за да убеди Хеши да не погубва младостта си, като я отдава на най-злия си враг. Скрит зад пердето във всекидневната, наблюдавах как равинът крачи, внушителен в черните си одежди, по площадката пред къщи. Той беше наставлявал Хеши за неговия бар мицва и аз треперех при мисълта, че един ден това предстои и на мен. Той продължи разговора с непокорното момче и съкрушената фамилия повече от час. „Повече от час от скъпоценното му време“, повтаряха всички те по-късно, сякаш само това бе достатъчно да накара Хеши да промени решението си. Но още щом равинът се оттегли, от тавана на стаята отново започна да пада мазилка. С трясък се отвори врата и аз хукнах към задната част на къщата, за да залегна зад пердето в спалнята на нашите. В двора Хеши си скубеше черните коси. След малко се появи и плешивият чичо Хайми, размахващ яростно юмрук — същински Ленин! А след тях — рояк от лели, чичовци и по-големи братовчеди се блъскаха между двамата с надеждата да им попречат да се смелят на купчинка еврейски прах.

Една събота в началото на май, след като цял ден се бе състезавал в първенството на щата по лека атлетика в Ню Брунсуик, Хеши се прибра в гимназията по здрач и моментално хукна към най-близкия телефон, за да се обади на Алис и да й съобщи, че се е класирал трети в щата по хвърляне на копие. Тя му казала, че никога повече не иска да го вижда, докато е жив, и затворила.

В къщи чичо Хайми го чакаше подготвен: самият Хеши го бе принудил, каза той, да направи това. Самият Харолд с глупавото си твърдоглавие си бе навлякъл постъпката на баща си. Сякаш най-сетне в Нюарк падна бомба, толкова ужасяващ бе звукът, който се чу откъм стълбището: Хеш изскочи разярен от апартамента на родителите си и профуча надолу по стълбите покрай нашата врата, към мазето и след него се чу едно дълго б-у-у-м. После видяхме, че е изкъртил вратата на мазето от най-горната панта с рамо и сила, която според тези доказателства му даваше най-малко третото място за най-мощно рамо в щата. Трошенето на стъкла отдолу започна почти веднага. Той запращаше бутилка след бутилка Скуийз от единия тъмен ъгъл към другия по белосаните стени на мазето.

Когато чичо ми се появи на най-горното стъпало, Хеши вдигна една от бутилките над главата си и заплаши, че ще я хвърли в лицето на баща си, ако той направи дори крачка напред. Чичо Хайми не обърна внимание на заплахите му и се спусна след него. Тогава Хеши хукна между автоклавите, кръжеше около машините за миене — все още с бутилка в ръка. Но чичо го причака в един ъгъл, събори го на земята и го държа там, докато на Хеши му се свършиха всичките псувни — държа го така според легендата на рода Портной петнадесет минути , докато по дългите, тъмни холивудски мигли на Хеши се появиха сълзи на безсилие. Ние не сме семейство, което търпи родоотстъпници.

Същата сутрин чичо Хайми се бе обадил на Алис Дембоски (в апартамента на партера в сградата на Голдсмит авеню, където баща й бе портиер) и й беше казал, че иска да я види по обяд при езерото в парка Уикуейк — не можел да й обяснява надълго по телефона, тъй като дори мисис Портной не знаела изцяло фактите. В парка той придърпал кльощавата блондинка със забрадка на главата на предната седалка на колата и при плътно затворени прозорци й съобщил, че синът му страда от неизлечима болест на кръвта, болест, за която бедното момче дори не подозира. Това й казал, болна кръв, разбирай го както щеш… Мнението на докторите било, че той не бива никога да се жени. Колко оставало на Харолд да живее, никой всъщност не знаел, но що се отнася до мистър Портной, той не би искал такова младо и невинно създание като нея да бъде подложено на предстоящите страдания. За да смекчи удара, той би желал да й направи подарък, нещо дребно, което тя можела да оползотвори както си иска, може би дори за да си намери някой друг. Измъкнал от джоба си плик с пет двадесет-доларови банкноти. И онемялата от страх Алис Дембоски го взела, доказвайки по този начин нещо, което всички освен Хеши (и аз) бяха предполагали от самото начало: че планът й е бил да вземе Хеши заради парите на баща му и после да разбие живота му.