Филип Рот - Синдромът Портной

Стоя мирно между краката му, докато той ме насапунисва от главата до петите с дебел слой пяна, и разглеждам с възхита торбестата мъжественост, която се е изсипала през ръба на мраморната пейка, където седи. Неговият скротум прилича на длъгнесто сбръчкано лице на старец, с по едно яйце, пъхнато във всяка от двете увиснали бузи, докато моят може да бъде закачен за китката на куклата на някое момиченце като миниатюрна розова чантичка. А що се отнася до неговия шлонг , за мен с моята пишка колкото детско кутре, която майка ми непрекъснато споменава пред хората (да беше веднъж, добре, но това е цял живот) като „малката бубка“, та неговият „шлонг “ ми напомня пожарникарския маркуч, навит на макара в коридора в училище. Шлонг : думата сякаш е уловила точно бруталното, месестото , което толкова ме възхищава, очевидно несъзнателното, тежко и безсрамно поклащане на това живо парче маркуч, през което той прекарва потоци вода, дебели и яки като въжета, докато аз пускам фини жълти конци, които майка ми евфемистично нарича „пишо“. Пишото, си мисля аз, несъмнено е това, което прави сестра ми, момичешка работа, тънки жълти нишки, с които може да се шие… „Искаш ли да направиш малко пишо?“, ме пита майка ми, докато в същото време аз искам да направя порой, искам да направя потоп, искам като него да предизвикам приливи и отливи в тоалетната чиния! „Джак — крещи му майка, — за бога, затвори тая врата! Прекрасен пример даваш, знаеш на кого.“ Де да беше така, майко! Ех, ако тоя „знаеш кого“ беше черпил вдъхновение от грубата сила на онова — как му беше името! Де да бях се поучил от безмерната му вулгарност, вместо това същото да става източник за моя срам. Срам, срам, срам и срам — все се намира нещо, от което да се срамувам.

Намираме се в магазина за дрехи на чичо Нейт на Спрингфийлд авеню в Нюарк. Искам плувки с бандаж. На единайсет години съм и това е моята тайна — искам бандаж. Знам, че не трябва да се говори, знам да държа езика зад зъбите си, но как да получа това, като не го споменавам? Чичо Нейт, издокаран, с мустачки, сваля от рафта едни момчешки плувки от типа, който винаги съм носил. Отбелязва, че това е най-добрият костюм за мен — бързо съхнат и няма да се протрият.

— Кой е любимият ти цвят? — пита чичо Нейт. — Може би искаш да е с цвета на знамето на вашето училище?

Ставам червен, но това не е отговорът ми.

— Не искам повече такива бански — и вече усещам унижението, което витае във въздуха, гърмоли в далечината и е готово всяка минута да се стовари върху предпубертетната ми глава.

— Защо не? — пита баща ми. — Не чуваш ли чичо си, това са най-добрите.

— Аз пък искам с бандаж!

И, докторе, това направо убива майка ми!

— За твоята малка бубка? — пита тя, като се усмихва развеселено.

Да, майко, представи си: за моята малка бубка!

Силният мъж на рода — преуспяващ в бизнеса, тиранин в къщи — това е най-големият брат на баща ми, Хайми, единственият от моите лели и чичовци, който се е родил на брега и говори с акцент. Чичо Хайми беше в „лемонате“ бизнеса, бутилираше и продаваше сладко газирано питие, наречено Скуийз, обичайната напитка за вечеря. Заедно с неврастеничната си жена Клара, сина си Харолд и дъщеря си Марша чичо ми живееше в гъсто населен еврейски квартал на Нюарк на втория етаж на еднофамилната къща, която притежаваше и в чийто сутерен се беше преместил през 1941 година, когато баща ми беше прехвърлен във филиала на „Бостън и Нортистърн“ в Есекс.

Изселихме се от Джърси заради антисемитизма точно преди войната, когато нацистите си правеха пикници на бира в лятната градина, която беше през няколко улици от нашата къща, а Съюзът им си показваше рогата. Когато минавахме в неделя с колата покрай тях, баща ми ги псуваше достатъчно високо, за да го чуя аз, но не и те. И една нощ на фасадата на къщата ни беше нарисуван пречупен кръст. После се появи издълбан пречупен кръст на чина на едно еврейче от класа на Хана. А самата Хана беше преследвана от училище до къщи един следобед от банда момчета, за които се предполагаше, че са буйстващи антисемити. Родителите ми не бяха на себе си. Но когато чичо Хайми чу за случая, се разсмя.

— И това ви учудва? Отвсякъде сте заобиколени с гои, пък се чудите.

Единственото място, където може да живее един евреин, е между други.

Евреи, особено (натъртва той думата и това не ми убягва), особено когато момчета и момичета растат заедно.

Чичо Хайми обича да назидава баща ми и изпитва особено удоволствие да му натяква, че в Джърси сити само сградата, където живеем, е населена предимно с евреи, докато в Нюарк, където е той , целият квартал е еврейски. Във випуска на братовчедка ми Марша само единайсет от двеста и петдесет ученици са гои , и то единият е цветнокож. „Зарежи тая работа“ — казва чичо Хайми… И така баща ми след дълги колебания подаде молба за прехвърляне в родния си град и макар че прекият му началник нямаше особено желание да се раздели с такъв предан служител (и естествено отхвърля молбата му), най-накрая майка ми проведе по свое усмотрение междуградски разговор с Управлението в Бостън и след последвалата бъркотия, в чиито подробности изобщо не искам да навлизам, молбата бе удовлетворена — през 1941 година ние се преместихме в Нюарк.