Филип Рот - Синдромът Портной

Братовчед ми Харолд беше нисък и набит като всички мъже в рода с изключение на мен и силно приличаше на актьора Джон Гарфийлд. Майка ми го обожаваше и непрекъснато го караше да се изчервява (а тя притежаваше таланта), като казваше в негово присъствие: „Ако някое момиче имаше тъмните мигли на Хеши, повярвайте ми, досега да е в Холивуд и да е сключило договор за един милион“. В един ъгъл на мазата, срещу касетките със Скуийз на чичо Хайми, Хеши държеше комплект гирички, с които се трудеше всеки следобед преди откриването на сезона по лека атлетика. Той беше една от звездите в отбора и имаше регистриран рекорд по хвърляне на копие. Дисциплините му бяха диск, гюлле и копие, макар че веднъж на едно състезание на училищния стадион тренерът го пусна да бяга на три хиляди метра с препятствия на мястото на един заболял играч и при последното препятствие той падна и си счупи китката. Точно по това време леля ми Клара — а може би през всичкото време? — преживяваше една от поредните си „нервни кризи“ — в сравнение с леля Клара, собствената ми артистична майчица беше като Гари Купър — и затова, когато Хеши влезе в къщи с бинтована ръка, тя се свлече в припадък на пода в кухнята. По-късно за гипса на Хеши се говореше като за „последната капка, която преля чашата“, каквото и да значеше това.

За мен Хеши беше всичко, т.е. за краткото време, което го познавах. Мечтаех си някой ден и аз да бъда включен в отбора по лека атлетика и да нося къси бели гащета, цепнати отстрани заради яките набъбнали мускули на бедрата ми.

Точно преди да го вземат в армията през 1943 година, Хеши реши да се сгоди за едно момиче на име Алис Дембоски, водещата барабанистка на училищния оркестър. Номерът на Алис беше да върти не просто едната, а двете сребърни палки едновременно, да ги прекарва зад раменете си, да ги промушва ловко между краката и после да ги подхвърля петнайсет-двайсет фута нагоре, като ги хваща една след друга зад гърба си. Много рядко изтърваше някоя палка на тревата и тогава имаше навика да поклаща капризно глава и да пищи с тънкия си гласец: „О, Алис!“, което караше Хеши да хлътва още повече; или поне мен. О, Алис с дългата руса коса, която се мяташе по гърба й и през лицето! Препускаща темпераментно по игрището! О, Алис в нейната къса бяла поличка и бели сатенени гащички и с белите ботушки, които стигаха до средата на здравите й прасци! О, Боже, „Бедра“ Дембоски в цялата си тъпа, руса, гойска красота! Още една икона!

Това, че Алис беше толкова явно шикса 24 24 Жена християнка — презрително (идиш). — Б.р. , причиняваше безкрайни терзания в семейството на Хеши и в моето; що се отнася до другата част от общността, смятам, че съществуваше дори известна гордост от факта, че една езичница е станала толкова известна в гимназията, чиито преподаватели и ученици бяха деветдесет и пет процента евреи. От друга страна, когато Алис изпълняваше онова, което високоговорителят обявяваше като „номера на издръжливостта“ — подхвърляйки една от палките, предварително натопена в мазнина и запалена — въпреки тържествените аплодисменти на запалянковците от Уикуей за нейната смелост и концентрация, въпреки дълбокото бум-бум-бум на барабана и въздишките, и писъците, които се чуваха, когато тя бе на косъм да запали прекрасните си гърди, въпреки тази искрена проява на възхита и загриженост, смятам, че в нашата част на игрището присъстваше известна доза насмешка, дължаща се на увереността ни, че само на една гой може да й хрумне да усъвършенствува именно този си талант.

Каквото всъщност си беше и преобладаващото отношение към спорта изобщо и особено към футбола на родителските среди в квартала: това беше работа за гои . Нека си трошат главите заради „славата“, за победа в някаква си игра на топка! Както казваше леля ми Клара със скрибуцащия си глас: „Хеши, моля те, нямам нужда от гойски удоволствия !“ Нямаше нужда, не искаше такива смешни радости и удоволствия, които ощастливяват езичниците… а във футбола нашето еврейско училище беше известно с безнадеждността си (макар че оркестърът, мога да кажа, винаги печелеше награди и похвали); лошата ни слава беше, разбира се, причина за разочарование у нас, малките, независимо от мнението на родителите, и въпреки това дори за едно дете беше ясно, че да загубиш на футбол, всъщност не е краят на света. Ето ви например една песничка, която братовчед ми и неговата агитка обикновено изкрещяваха от пейките към края на мача, когато се очертаваше последният провал на Уикуейк. Аз им пригласях.