Филип Рот - Синдромът Портной

— Алекс! — крещи сестра ми, сграбчвайки ме за ръката, сякаш се страхува, че ще я вдигна срещу него.

— Но той си е такъв! С всичките му глупости за истории и саги!

— Тихо! Млъкни! Стига! — пищи Хана. — Прибирай се в стаята си…

… Докато баща ми се замъква до кухненската маса с наведена глава и превито одве тяло, сякаш току-що е бил поразен от граната в стомаха, което всъщност си е така. И аз го знам.

— Можеш да се обличаш в парцали, хич не ме е грижа, можеш да ходиш като просяк, можеш да ме правиш за срам, да ме унижаваш колкото си щеш, да ме псуваш, Алекзандър, да ми противоречиш, да ме удряш, да ме мразиш…

Обикновено в такива случаи майка ми ридае в кухнята, баща ми — във всекидневната, скрит зад вестника, Хана подсмърча в банята, а аз рева, докато тичам от къщи към автоматите за игра на ъгъла. Но точно на този Рош Ашана всичко е наопаки и причината, поради която баща ми плаче в кухнята вместо майка ми, подсмърчайки в жалка ярост без прикритието на вестника, е, че майка ми се възстановява в болницата след операция — всъщност това обяснява неговата мъчителна самота именно на този Рош Ашана, както и глада му за моята обич и послушание. Но в този момент от историята на нашето семейство можете спокойно да заложите, че дори те да са му безкрайно необходими, няма да ги получи от мен. Защото аз не изпитвам порив да му ги дам! Е, добре, ще си променим отношението към него, нали, Алекс, ти си страхотен пич! Да, Алекс пичът смята, че обикновената ежедневна чувствителност на неговия баща се подсилва от факта, че съпругата му (поне така ми казват) едва не е издъхнала, и така Алекс пичът използува възможността да забие камата на своята неприязън още няколко инча по-навътре в и без това кървящото му сърце. Александър Велики!

Не! В тази работа има нещо повече от пубертетска неприязън и Едипов гняв — това е въпрос на чест! Няма да направя същото като Хеши! Защото през цялото си детство аз бях убеден , че стига да искаше, якият ми братовчед Хеши — третият копиехвъргач в Ню Джърси (чест, която, бих казал, е дълбоко символична за едно подрастващо момче, в чиито мисли непрекъснато се въртят бандажи) — би могъл без усилие да събори по гръб петдесетгодишния ми чичо и да го размаже на пода на мазето. Следователно (заключавам) той е загубил нарочно. Но защо? Защото е знаел — макар и дете, аз също знаех, — че баща му е извършил нещо непочтено. Нима тогава той се страхуваше да го победи? Но защо — след като баща му бе изиграл такъв гаден номер? Нима от малодушие? От страх? Или може би това беше проява на мъдростта на Хеши? Винаги, когато разправят как чичо ми е бил принуден да отвори очите на убития ми братовчед или пък когато по някаква причина самият аз размишлявам над това събитие, усещам, че в дъното на цялата работа се крие някаква загадка, дълбока морална истина, която само да можех да разбера, това би спестило и на мен, и на собствения ми баща неизбежен, но невероятен сблъсък. Защо се предаде Хеши? Трябва ли и аз да го сторя? Но как бих могъл, като при това остана „верен на себе си“? Е, защо просто да не опитам? Направи опит, пич! Не бъди толкова верен на себе си поне половин час!

Да, аз съм длъжен да отстъпя, длъжен съм, особено след като знам какво е трябвало да преживее баща ми при всяка една от онези хиляди минути, които са били необходими на лекарите, за да решат първо, че нещо в матката на майка ми расте, и второ, дали това, което най-сетне са открили, е злокачествено… дали тя има… о, тази дума никой от нас не може да произнесе в присъствието на другия! Думата, която се страхуваме да изговорим изцяло, поради ужаса, който ни навява! Думата, за която намекваме само чрез евфемистичното съкращение, което тя самата ни завеща, преди да влезе в болницата за изследвания: Р. И генуг 28 28 Достатъчно (идиш). — Б.р. !

А-то и К-то изобщо не желаехме да ги чуваме, за да не се плашим до смърт! Колко смела беше тя, всички роднини бяха единодушни, дори само да произнесе това съкращение! А малко ли цели думи си шепнем зад вратата? Напротив! Напротив! Грозни и студени думички, вонящи на етер и спирт от болничните коридори, думи, които напомнят за стерилни хирургически инструменти, думи като натривка и биопсия … После думите, които тайничко, самичък в къщи проверявах в речника просто за да ги видя напечатани, явно доказателство за онази най-далечна от всички възможни реалности, думи като вулва и вагина , и клитор , думи, чиито дефиниции никога повече няма да бъдат източник на тайно удоволствие. И после тази дума, която чакахме ли, чакахме да чуем, думата, която, произнесена, щеше да върне на нашето семейство всичко, което сега ни изглеждаше като най-чудесния и идеален живот, тази дума, която звучи в ушите ми като староеврейско заклинание — „доброкачествен!“ Доброкачествен! Борух атох Адонай 29 29 Благословен бъди, Господи (иврит) — началото на молитвата. — Б.р. — нека бъде доброкачествен! Благословен бъди, Боже, Господи наш, нека бъде доброкачествен! Чуй ме, о, Израел, свят да е образът ти, един е Господ, почитай баща си и майка си и аз ще ги почитам, ще ги почитам, обещавам, че ще почитам, само нека бъде доброкачествен!