Филип Рот - Синдромът Портной

И той беше. На масичката до леглото й лежеше „Драконово семе“ от Пърл Бък и полупразна чаша с джинджифилова лимонада. Горещо е и аз съм жаден, а майка ми, която винаги чете мислите ми, казва да не се стеснявам и да изпия чашата, защото на мен ми е по-необходимо, отколкото на нея. Но въпреки че гърлото ми е пресъхнало, не искам да пия от чашата, до която са се докосвали нейните устни — за първи път в живота ми тази мисъл ме изпълва с отвращение! „Вземи.“ „Не съм жаден.“ „Гледай как се потиш!“ „Не съм жаден.“ „Я не се прави на много възпитан.“ „ Не обичам джинджифилова лимонада.“ „Ти? Ти не обичаш джинджифилова лимонада?“ „Да“ „Че откога?“ О, Боже! Тя е оживяла и ето, всичко започва отново — жива е и щом си отвори очите, започва!

Разказва ми как равинът Уоршоу дошъл и седял при нея целя половин час, преди — както сега картинно се изразява, — преди да отиде под ножа. Толкова мило от негова страна. Толкова благородно. (Само двадесет и четири часа, откакто е излязла от упойката, и вече знае, представяте ли си, че аз съм отказал да си преобуя дънките за празника!) Жената, която лежи с нея в същата стая и чийто любещ и всепоглъщащ поглед се опитвам да избегна, и за чието мнение, спомням си, никой не е полюбопитствал, решава да съобщи на всички, че равинът Уоршоу е един от най-уважаваните хора в цял Нюарк. У-ва-жа-ван. Четири срички, които самият равин произнася отчетливо в своя могъщ пророчески английски стил. Започвам лекичко да потупвам ръкавицата си за бейзбол, сигурен знак, че съм готов да тръгвам, стига да има кой да ми позволи. „Обожава бейзбола, може да играе цял ден и цяла нощ,“ казва майка ми на госпожа У-ва-жа-ван. Измърморвам, че ми предстои мач от лигата. „Финали. За шампионата“. „Добре — отвръща майка ми и с любещ тон: — Дошъл си, изпълнил си дълга си, сега бягай — тичай да си играеш мача.“ Долавям в гласа й колко щастлива е, какво облекчение изпитва, че е жива в този прекрасен септемврийски следобед… А нима за мен това не е облекчение? Нима не се молих за това на един бог, в когото дори не вярвам? Нима не беше немислимо да си представя живота без нея, без нейното готвене, чистене… без всичко , което тя върши за нас! Нали за това се молех и плачех: операцията да свърши и тя да оживее. И после да се върне в къщи, за да бъде нашата единствена майчица. „Тичай, момчето ми“, припява майка ми сладко — о, тя може да се държи толкова мило и любезно с мен, толкова майчински! Когато съм на легло, както е тя сега, прекарва часове наред с мен в игра на канаста: представете си, сестрата й е донесла джинджифилова лимонада, защото е прекарала сериозна операция, а тя го предлага на мен, защото ми било горещо! Да, тя би ми дала и залъка от устата си, това е доказано! И въпреки това аз не мога да остана дори пет минути до леглото й. „Тичай“, казва майка ми, докато мисис У-ва-жа-ван , която за нула време е успяла да ми стане враг, и при това за цял живот, мисис У-ва-жа-ван нарежда: „Скоро мама ще си бъде в къщи, скоро всичко ще бъде както трябва… Добре, хайде бягай, бягай, те днес всички бягат — продължава милата дама, изпълнена с разбиране, о, те всички са толкова мили и така те разбират, че ми идва да ги удуша! — Като че изобщо не са способни на нормален ход, Бог да ги благослови.“

И така, аз тичам. О, само как тичам! Едва издържах в две минути — две минути от драгоценното ми време, макар че само предния ден докторите са наврели под роклята й (така поне си представях аз, преди майка ми да ми напомни за „ножа“, нашия нож) някаква отвратителна лопатка, с която са изстъргали онова, което е изгнило в тялото й. Те са бръкнали и са го извадили, точно така, както тя бърка и вади него от закланото пиле. И са го изхвърлили в кофата за боклук. Там, където съм бил заченат и носен, сега няма нищо. Празнота! Бедната мама!

Как можах да хукна и да я оставя просто така след всичко, през което е минала? След всичко, което ми е дала — самия ми живот! — как можех да бъда толкова жесток? „Ще ме изоставиш ли, момченцето ми, ще изоставиш ли мами?“ Никога — отговарях аз, — никога, никога, никога… И въпреки това сега, когато е изкормена, не мога дори да я погледна в очите! И оттогава все избягвам да го правя! Светлочервената й коса е разпиляна по възглавницата на дълги кичури къдрици, които може би никога нямаше да видя отново . По лицето й има съзвездия от лунички, които по нейните думи, като била малка, са покривали цялото й лице. И тях може би никога нямаше да видя . И тези червеникавокафяви очи, очи с цвят на коричката на меден сладкиш, все още отворени, все още любещи! До нея беше чашата с джинджифилова лимонада и макар че бях страшно жаден, не можах да се насиля да я изпия!