Филип Рот - Синдромът Портной

„Но ти си евреин — казва сестра ми. — Ти си еврейче повече, отколкото подозираш, напразно се правиш на нещастен, само крещиш на вятъра…“ През сълзи виждам как търпеливо ми обяснява затрудненото положение, в което съм изпаднал, седнала на ръба на леглото ми. Ако аз съм на четиринайсет, тя е на осемнайсет и е студентка първа година в Нюаркския държавен учителски колеж — едро момиче с болнаво, жълто лице, излъчващо меланхолия с всяка своя пора. Понякога ходи на танци заедно с едно друго едро, грозновато момиче (което всъщност, трябва да призная, има цици колкото главата ми). Това лято сестра ми ще бъде ръководител на групата по занаяти в дневния лагер към еврейския културен дом. Виждал съм я да се чете една зеленикава книжка с меки корици: „Портрет на художника като млад“. Всичко, което, изглежда, знам за нея, са тези факти и разбира се, размерът и миризмата на сутиена и бикините й.

Какви объркани години! И кога ли ще свършат? Моля ви, бихте ли ми посочили някаква дата! Кога ще се излекувам от това, което ми има!

Знаете ли, тя ме пита къде щях да съм сега, ако се бях родил в Европа вместо в Америка?

Работата не е това, Хана.

Мъртъв, казва тя.

Работата не е в това.

Мъртъв. В газова камера или застрелян, изгорен в крематориум или заклан, или може би погребан жив. Известно ли ти е? И можеше да си крещиш колкото си искаш, че не си евреин, че си човешко същество и че нямаш нищо общо с тъпия многострадален богоизбран народ, въпреки това щяха да те приберат и да ти светят маслото. Щеше да си мъртъв и аз щях да съм мъртва, и…

Но аз не говоря за това!

И майка ти и баща ти също щяха да са мъртви.

Но защо взимаш тяхната страна!

Не взимам ничия страна, казва тя. Само ти казвам, че той не е чак такъв невежа, за какъвто го смяташ!

И тя също, предполагам! Предполагам, че именно поради съществуването на нацистите всичко, което тя казва и прави, става толкова умно и прекрасно! Предполагам, че нацистите са чудесно извинение за всичко, което става в тази къща!

Ох, не знам, изхленчва сестра ми, може, може и така да е, и сега тя също започва да плаче, и колко чудовищно се чувствувам аз, след като тя рони сълзи за шестте милиона, или поне аз така си мисля, докато аз роня моите само за себе си. Или поне така си мисля.

Разказах ли ви вече, че веднъж когато бях на петнайсет години, си го изкарах и изпрасках една чекия в рейс 107 от Ню Йорк?

Бях прекарал чудесен ден със сестра ми и Морти Файбиш, нейния годеник: първо — две срещи по бейзбол на Ебети Фийлд, а след това — вечеря с морски деликатеси на Шийпсхед бей. Прекрасен ден. Хана и Морти щяха да спят във Флатбуш у родителите му и затова към десет вечерта ме качиха на метрото за Манхатън, а оттам се прехвърлих на автобуса за Ню Джърси, където си го извадих и го хванах в ръце — като си помислиш, държах в ръцете си целия си живот. Повечето от пътниците задрямаха още преди да излезем от тунела „Линкълн“, включително и момичето до мен, а аз вече притисках кадифения си крачол о плисетата на шотландската й пола и преди да стигнем до Пуласки Скайуей, си го бях извадил и го стисках в юмрука си.

Сигурно смятате, че след приятните забавления този ден курът ми би трябвало да е последното нещо, за което да се сетя вечерта на път към къщи. Брус Едуардс, новият кечър от младши отбора беше точно това, което ни трябваше (на нас — Морти, аз и Бърт Шотан, мениджъра на Доджърите); беше постигнал май нещо като шест на осем в първите си два мача в отбора на големите (или може би пък беше Фурило? във всеки случай какво безумие беше да блъскам така! Представете си какво би станало, ако ме сгащеха! Представете си, че бях продължил и се изпразнех върху златистата ръка на спящата шикса !) и след това Морти ми бе поръчал за вечеря омар — за първи път в живота ми.

Може би омарът беше виновен за всичко. Едно табу, нарушено толкова естествено, с (такава лекота, акт, който отприщи онази страна от моята слузеста, самоубийствена Дионисиева натура — може би бях разбрал, че за да нарушиш закона, единственото, което трябва да направиш, е да не се замисляш и просто да го нарушиш! Просто трябва да спреш да трепериш и да се тресеш, и да смяташ, че е невъобразимо и не по силите ти: единственото, което трябва да направиш, е да го направиш ! Какво друго, питам ви, са били всички онези забрани в храненето, ако не начин да ни приучат, нас, еврейските деца, с ролята на потискани? Практика, драги, практика, практика, практика. Задръжките не растат по дърветата, нали разбирате — необходимо е търпение, концентрация, необходими са един всеотдаен и самопожертвувателен родител и едно послушно, внимателно детенце, за да се създаде само за няколко години наистина сдържано и стиснато човешко същество. За какво иначе са необходими двата комплекта чинии? За какво са кашер сапунът и солта? За какво друго, питам ви, ако не да ни напомнят по три пъти дневно, че животът се състои от ограничения и забрани, стотици, хиляди дребни правила, постановени от някой си, т.е. Никой си, правила, които човек или изпълнява безпрекословно, независимо от това, колко идиотски му се струват (и така, подчинявайки се, става мил Нему), или нарушава, най-вероятно в името на разбунтувалия се здрав разум — нарушава просто защото дори едно дете не обича да се чувствува абсолютен глупак и кретен, — да, нарушава, само че ще дойде следващият Йом Кипур 31 31 Празник на всеопрощението. — Б.р. , когато Той записва в дебелата книга всички онези, които ще живеят до следващия септември (така твърди баща ми и тази сцена остава някак си запечатана в съзнанието ми), и, о, представяш ли си, твоето безценно име няма да е между тях. Е, добре, сега кой е глупакът? Освен това няма никакво значение (още от самото начало съм разбрал как разсъждава този Бог, който ръководи всичко) дали нарушаваш важно, или маловажно правило: само по себе си нарушаването го вбесява — самият факт на неподчинение и единствено това. Той изобщо не може да понася и никога не забравя, докато си седи сърдит (с димяща лула в устата вероятно и разбира се, с отчайващо главоболие, също като баща ми, когато е най-запечен) и задрасква имената от дебелия тефтер.