Филип Рот - Синдромът Портной

Но чакайте, какво всъщност става? Докторе, разбира се, ние сме двама печени еврейски пичове и трябва да се разберем… Ужасно деяние е било извършено и при това или от баща ми, или от мен. Престъпникът, с други думи, е един от двамата членове на семейството, които притежават пенис. О кей. Дотук добре. Сега: дали той го е заврял между пищните крака на тази езическа касиерка, или аз съм изял шоколадовия пудинг на сестра ми? Вижте сега, тя не го искаше на вечеря, но очевидно е искала да го запази , така че да си го изяде преди лягане. Добре де, мили Боже, откъде, по дяволите, можех да зная това, Хана? Кой се задълбочава в подробности, когато е гладен? Та аз съм само на осем години и като видя шоколадов пудинг, просто полудявам. Само като видя дебелата шоколадова заливка да проблясва насреща ми от хладилника, и не зная какво правя. Освен това мислех, че той е останал! И това е самата истина! Боже мой, за какво е всичкото това викане и кряскане, само защото съм изял шоколадовия пудинг на една оклюмала дебелана? Дори да е така, не съм го направил нарочно! Мислех, че е нещо друго! Кълна се, кълна се, не съм го направил нарочно!… Но аз ли съм това, или баща ми крещи в своя защита пред съдебните заседатели? Разбира се, че е той — направил го е, добре, добре, Софи, остави ме на мира най-сетне, направих го, но не нарочно! Дявол да го вземе, още малко и ще й каже, че даже не му е харесало , само и само тя да му прости. Какво искаш да кажеш с това не нарочно, тъпако — напъхал си й го нали? Тогава сега се защитавай като мъж! Кажи: „Права си, Софи, подадох й го на шиксата и хич не ми пука какво ти е мнението по този въпрос. Защото, ако още не си го разбрала, в тази къща аз съм мъжът и аз поръчвам музиката! “ И ако трябва, й забий един! Простри я на пода, Джейк! Точно така би направил един гой , нали? Мислиш ли, че някой от онези големи ловци с пушките ще вземе да се свлече на стола, ако го хванат да престъпва седмата заповед, и ще се разхленчи, молейки жена си да му прости ? Какво да му прости? Какво толкова си направил? Вкарал си го някъде, мърдал си го напред-назад и нещо е изскочило от него. Така че какво толкова е станало, Джейк? Колко продължи цялата работа, та сега да слушаш такива проклятия от устата й, да изпитваш такава вина, да се самонамразваш, да ти сипят такива обвинения! Тате, защо трябва да изпитваме такова страхопочитание към жените, когато не ни е в кръвта — нито на тебе, нито за мен! Не е необходимо. Ние , тате сме тия, по чиято свирка трябва да се водят! „Татко е извършил нещо ужасно, ужасно“ — крещи майка ми или може би си въобразявам? А може би казва: „Ох, малкият Алекс пък е извършил нещо ужасно, татенце…“ Каквото и да казва, тя вдига Хана (Хана, а не някой друг), която до този момент никога не съм възприемал като възможен обект на нечия любов, взима я на ръце и започва да я целува по цялото тъжно и необичано от никого лице, като й говори, че нейното малко момиченце е единственият човек в целия свят, в когото тя има доверие… Но ако аз съм на осем, Хана е на дванайсет и никой не я сваля, уверявам ви, защото проблемът на нещастното дете е наднорменото тегло, „и то колко!“, както казва майка ми. Та тя дори не бива да яде шоколадов пудинг. Да-а, ето защо аз го изядох! Ама че глупости, Хана, та това са нарежданията на доктора! К’во да правя, като ти си дебела и „тъпа“, а аз съм слаб и умен? К’во да правя като съм толкова красив, че спират мама, когато ме вози в количката, за да разгледат страхотния ми пуним 35 35 Лице, физиономия (идиш). — Б.р. — тя разправя тази история, аз нямам нищо общо с цялата работа, това си е просто природна даденост — аз съм се родил красив, а ти, ако не си грозна, то поне хората не са умирали от желание да те разглеждат. И за това ли съм виновен? За това, каква си се родила цели четири години, преди аз дори да съм заченат? Очевидно така иска Господ, Хана! Така е по дебелата книга!

Но цялата работа е в това, че самата Хана не ме смята виновен за нищо, тя продължава да се държи мило със скъпото си малко братче, никога не го бие, нито пък го нарича с мръсни думи. Аз й ям шоколадовия пудинг, а тя ми бърше дупето и никога не протестира. Просто ме целува преди лягане, внимателно ме превежда през улицата, когато отивам на училище, а после се дръпва и чинно се оставя да бъде сякаш само сянка на стената (мисля, че там стои), докато аз имитирам пред примиращите си от удоволствие родители всички възможни гласове от предаването „Алеята на Алън“ или когато ми разнасят славата сред роднините от единия до другия край на Северно Джърси заради прекрасния бележник. Защото, когато не ме наказват, докторе, ме носят на ръце из къщи, както носят Папата по улиците на Рим…