Филип Рот - Синдромът Портной

Но то продължава — монологът на майка ми. Докато другите деца ежегодно слушат историята на Скрудж или всяка вечер им четат приказки от някоя любима книга, мен непрекъснато ме тъпчат с изпълнени с напрежение епизоди от нейния опасен живот. Това всъщност е четивото на моето детство, тези преживелици на майка ми — единствените подвързани книги в къщи, като изключим учебниците, са онези, подарени им от разни познати, докато единият или другият се възстановява след излизане от болница. Една трета от библиотеката ни се състои от копия: „Драконово семе“ (нейната хистеректомия) (поука: никога нищо не е иронично, винаги някъде дебне истинският смях), а другите две трети са „Аржентински дневник“ от Уилям Л. Шайрър и (същата поука), „Мемоарите на Казанова“ (неговата апендектомия). Останалите книги са писани от Софи Портной, всяка като продължение на небезизвестния й сериал със заглавие „Познавате ме, всичко бих опитала веднъж.“ Понеже идеята, която изглежда, подхранва нейните творби, е, че тя е един вид смелчага, който се впуска храбро в живота в преследване на новото и вълнуващото само за да бъде шамаросана заради любознателния си дух. Всъщност тя, изглежда, се смята за жена на предната линия на житейския опит, някаква обречена, зашеметяваща комбинация от Мари Кюри, Ана Каренина и Амелия Ерхарт 39 39 Амелия Ерхарт (1897–1937) — американска авиаторка. — Б.р. . Във всеки случай това е нейният романтичен образ, с който малкото момченце си ляга, след като му е закопчала пижамата и го е завила добре, разказвайки за пореден път как се е научила да шофира, когато била бременна със сестра ми, и още първия ден, като получила книжката си — „още първия час, Алекс“ — „някакъв смахнат“ се ударил в задната броня, в резултат на което тя никога от този миг нататък не е шофирала. Или пък случката със златната рибка, която търсила в онова изкуствено езеро в Саратога, Спрингс, Ню Йорк, където я завели десетгодишна на посещение при някаква стара болна леля, и без да иска, паднала вътре, чак до дъното на мръсното езеро, и оттогава не влиза във водата, даже и на плиткото при отлив и в присъствието на спасител. И най-сетне — омара, който дори и замаяна от питиетата, знаела, че не е пиле по кралски, но само „за да му затвори устата на оня Дойл“ се била насилила да го изяде, вследствие на което почти се стигнало до трагедия и разбира се, оттогава не е вкусвала нищо, дори едва напомнящо омар. И не дава и аз да го правя. Никога. Не бива, казва, ако знам, кое е добро за мен. „Има толкова хубави неща за ядене на света, Алекс, не е нужно човек да яде омари, рискувайки ръцете му да останат парализирани до края на живота му.“

Пфу… Имал ли съм оплаквания! Дали при тая омраза, за която дори не подозирам, че съществува? Дали това е развитието на болестта, докторе, или са тъй наречените „симптоми“? Та аз вечно се жалвам, отвращението ми е безгранично и почвам да се чудя дали изобщо някога ще му се види краят. Усещам, че все повече се отдавам на това ритуално вкисване, заради което пациентите на психоаналитиците са си спечелили такава лоша слава. Наистина ли съм ненавиждал детството си и съм презирал тези мои бедни родители тогава, както го правя сега, връщайки се назад в мислите си към онова, което съм бил, от гледната точка на това, което съм — или може би не съм — сега? Дали е моето откровение, или е просто най-обикновено хленчене? А може би за хора като мен хленченето е форма на откровение? Няма значение. Преди да започна отново да се жалвам, съвестта ми държи да се знае, че докато бях малък, не съм изпитвал подобни чувства. Колкото и объркан да съм бил, колкото и дълбок да е изглеждал душевният ми смут, не си спомням да съм бил едно от онези деца, чието единствено желание е да живеят в друг дом, с други родители, независимо от неосъзнатия копнеж към подобни действия. В края на краищата къде бих могъл да намеря такава публика за моите представления като онези двамата! Побърквах ги, докато вечеряхме — майка ми дори веднъж подмокри гащите. Да, докторе, и се наложи да търчи до тоалетната, превита от смях, като видя как имитирам мистър Китцел от шоуто на Джак Бени. Какво още? Разходките. Разходките в неделя с баща ми в парка Уикуейк, които не мога да забравя. Знаете ли, винаги когато съм сред природата и случайно намеря някой жълъд, непременно си спомням за него и за нашите разходки. А това не е малко, нали, след цели трийсет години.

А споменах ли, апропо, майка ми, безкрайните разговори, които двамата водехме в онези години, когато още не ходех на училище? През онези пет години, когато по цял ден бяхме заедно сами, ние, вярвам, сме обсъдили всичко, за което може да се сети човек. „Като си говорим с Алекс — казваше тя на баща ми вечер, когато той се прибираше капнал, — мога да гладя цял следобед, без да усетя как минава времето.“ Имайте предвид, че съм бил едва четиригодишен.