Филип Рот - Синдромът Портной

Любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин — тялото на мъртвия млад пианист се полюшва, увиснало на душа, а на ризата му с къси ръкави е забодена бележка, тая риза е онова, което най-добре си спомням от Роналд, дълъг и мършав юноша вечно в кататония или шляещ се самотен в своите поне три номера по-широки ризи с къс ръкав, с колосани и жестоко изгладени ревери, така че изглеждат като броня… А самият Роналд с така изпънати крайници, че ако го докоснеш, може и да звънне… и пръстите му, разбира се, онези дълги, бели гротескни органи, най-малко с по на седем стави, преди да стигнеш до акуратно изгризания нокът, онези ръце като на Бела Лугоши, за които майка ми повтаряше — и повтаряше — и повтаряше , — защото нищо не се казва само веднъж, нищо: „ръце на роден пианист“.

Пианист! О, това е точно една от онези думи, които те просто обожават. Почти колкото доктор. Или резиденция . И най-вече неговата собствена кантора . „Той отвори собствена кантора!“ „Помниш ли Сиймор Курин, Алекс?“ пита тя, или Арон Пишкин, или Хауард Хуйн, или някое друго тарикатче, което трябва да съм познавал в гимназията някъде преди двайсет и пет години и за което изобщо нямам спомен. „Е, днес срещам майка му на улицата и тя ми съобщава, че Сиймор сега е най-великият мозъчен хирург в цялото Западно полукълбо. Съобщава ми, че той има шест вили в Ливингстън, всяка на по няколко нива, изцяло изградени от камък, а освен това е член на настоятелствата на единайсет синагоги, чисто нови и проектирани от Марк Ташкин, а миналата година завел жена си и двете си малки дъщерички, които били толкова сладки, че вече имали сключени договори с Метро-Голдуин-Майер, и такива ученички, че можели вече да бъдат в колеж, та значи, завел ги на обиколка за осемдесет милиона из Европа — в седем хиляди държави, за някои от които даже не си чувал и които са били създадени специално в негова чест и отгоре на всичко бил толкова важна клечка, Сиймор де, че във всеки град в Европа, който посетили, бил молен лично от кмета да спре и да направи някоя и друга невъзможна мозъчна операция и клиники, които начаса издигали за него, и слушай сега — в операционните зали, докато вършел виртуозната си работа, пускали с все сила лайтмотива от «ЕКЗОДУС», за да няма човек да не разбере каква религия изповядва — ето колко велик е твоят приятел Сиймор днес. И колко са щастливи родителите му с такъв син .“

А ти, е подтекстът, кога ти най-сетне ще се ожениш? В Ню Йорк и околностите очевидно това е въпросът, който се чете по устните на всички: КОГА АЛЕКЗАНДЪР ПОРТНОЙ ЩЕ ПРЕСТАНЕ ДА БЪДЕ ТАКЪВ ЕГОИСТ И ЩЕ ОЩАСТЛИВИ НАЙ-СЕТНЕ ПРЕКРАСНИТЕ СИ РОДИТЕЛИ С ВНУЦИ? „Е?“, пита всеки път, когато се видим. „Има ли сериозно момиче на хоризонта, а, баровец? Извинявай, че те питам, аз съм ти само баща, но тъй като няма да живея вечно, се надявам, ако не си забравил, че носиш нашето фамилно име, да споделиш с мен тази тайна.“

Да, срам, срам, за Алекс П., единствения от съучениците си, който още не е дарил с внуци мама и тате. Докато всички други се женят за прекрасни еврейски момичета и (по думите на баща ми) пускат корени , докато всички други синове продължават рода и фамилното име — какво прави той? Гони путките. И путки шикси при това! Гони ги, души ги, лиже ги, но най-вече мисли за тях. Ден и нощ, на работа и на улицата — станал на трийсет и три години и продължава да кръстосва града, а очите му ще изхвръкнат. Чудно как все още някое такси не го е направило на кайма, като се има предвид как пресича главните улици на Манхатън по време на обедната почивка. На трийсет и три, а продължава да се пули и да сваля наум всяко момиче, което си кръстоса краката срещу него в метрото. Все още се псува, задето не можа да размени и дума с двете сочни цици, с които се вози сам цели двайсет и пет етажа в асансьора! После пък се проклина точно за обратното. Защото, както знае, случвало се е да пресрещне на улицата някое момиче със съвсем почтен вид и въпреки че откакто почна да се появява по телевизията в неделя, физиономията ми не е напълно непозната на определена част от интелигентната публика, въпреки че в момента може би е тръгнал да вечеря в апартамента на сегашната си приятелка, случвало се е да промърмори: „Бихте ли дошли с мен в къщи?“ Естествено тя ще отговори: „Не!“ Естествено, че ще изкрещи: „Разкарай се!“ или пък ще го среже: „Благодаря за поканата, но си имам собствен дом и съпруг в него.“ Какво прави тоя човек със себе си, тоя глупак! Тоя идиот! Тоя смотаняк ! Тоя секс маниак! Той просто не може не иска да обуздае огньовете, дето му го дигат, кипналата си кръв, страст, която го изгаря отвътре, към новото, дивото и немислимото и ако можете да си представите — към нещо несънувано . Когато става въпрос за пичка, той изпада в състояние, което не се е променило ни най-малко, нито пък се е култивирало съществено от времето, когато бе петнайсетгодишен и не можеше да стане от чина в класната стая, без да прикрива с някоя тетрадка издутите си панталони. Изглежда, че всяко момиче, което види (дръжте си шапките), разнася между краката си наляво и надясно истинска пичка! Удивително! Страхотно! Все още не може да преживее фантастичната идея, че когато гледаш някое момиче, всъщност гледаш същество, което при всички положения има — пичка! Всички те имат пички! Направо под роклите! Пички за чукане! И, докторе, Ваша милост, как ви беше името, изглежда, че всъщност няма значение какво забучва нещастното копеле, защото, докато клати днес една, вече си мечтае за утрешната пичка.