Филип Рот - Синдромът Портной

Моля ви, нека не си говорим простотии за „любовта“ и нейната трайност. Ето защо питам: как мога да се оженя за някого, когото „обичам“, като знам, че след пет, шест или седем години отново ще тичам след друга чисто нова пичка, докато моята любима съпруга, която ми е изградила такъв чудесен дом и т.н., и т.н., смело посреща самотата и изоставянето си. Как ще погледна разплаканите й очи? Бих ли могъл? Как ще погледна любещите си деца? А после — развод, нали? Издръжката на детето, нейната издръжка. Дните за свиждане. Чудесна перспектива, просто прекрасна! А колкото до някоя, дето иска да се затрива само защото аз виждам малко по-далеч от носа си, ами това си е нейна работа — и така трябва да бъде! Не е нужно, нито пък е оправдано някой да ме заплашва със самоубийство просто защото съм достатъчно мъдър да прозра какви неприятности и скандали ни чакат… Скъпа, моля те, не крещи така, умолявам те — някой може да си помисли, че те душа. О, мила (чувам как собственият ми глас я умолява — миналата година, тази година, всяка божа година от моя живот!), всичко ще бъде наред, вярвай ми, ще се оправиш, душицо миличка, нещастна, толкова те моля, курво мръсна, прибери се обратно в стаята и ме пусии да си ида !

— Ти! Ти, педераст скапан! — крещи най-прясно разочарованата и току-що самоназначила се бъдеща булка, моята особена, кльощава и съвсем откачена приятелка, която е свикнала като манекен на бельо да печели на час толкова, колкото неграмотният й баща изкарва за цяла седмица в мините на Западна Вирджиния. — Мислех те за голяма работа! Простак такъв! Чекиджия скапан!

Това красиво момиче, което, изглежда, ме бърка с някой друг, се нарича Маймуната, прякор, който й лепнах, след като ми разказва за една малка перверзийка, в която участвала малко преди да се запознае с мен, по времето, когато се занимавала с големи работи. Никога не съм имал момиче като нея, докторе, тя беше олицетворение на най-мръснишките ми пубертетски въжделения — но да се женя за нея, ама възможно ли е изобщо да си го мисли? Виждате ли, независимо от дрънкулките и парфюмите си, тя има твърде ниско мнение за себе си, а в същото време (и точно тук се крие бедата) аз стоя неестествено високо в очите й. Но едновременно и прекалено ниско! Тя е една объркана Маймуна и страхувам се, не особено умна. „Интелектуалец! — крещи тя. — Образована, духовна личност! Нещастен куродървец, ето какво си ти! Повече се интересуваш от пичките в Харлем, дето изобщо не ги познаваш, отколкото от мен, дето цяла година ти духам!“ Объркана, съкрушена и съвсем издивяла. Всичко това блъвва върху мен от балкона на хотелската ни стая в Атина, докато аз стоя на прага с куфарчето в ръка и я моля, ако обича да се прибере вътре, за да си хвана самолета и да се чупя от това място. В този миг, тичайки нагоре по стълбите и махайки с ръчички, се появява мъничкият ядосан собственик — мас, мустаци и разярена почтеност, — та аз, поемайки дълбоко дъх, произнасям: „Значи, ако ще скачаш, скачай!“ — и напускам сцената, като последните думи, които чувам, са потвърждение на това, че единствено от любов („Любов, моя!“, дере се тя) ми е позволила да направя всички онези, цитирам, кавички, долни работи, затварям кавичките, с нея.

Да, ама последното изобщо не е вярно, докторе! Ама изобщо! Това е просто поредният опит на онази подла кучка да ме побърка от разкаяние и по тоя начин да си гепи съпруг. Защото на двайсет и девет това е единственото, което й се иска, нали разбирате, но за мен не означава, че трябва да й угодя. „През септември, мръснико, ставам на трийсет!“ „Правилно, Маймунке, правилно! Ама точно затова да преследваш своите цели си е твоя работа, а не моя! Ясно ли е? Твоя работа! “ „Ще те разнеса навсякъде, педал безсърдечен! Всички ще разберат какъв мръсен перверзен тип си и какви гадости си ме карал да правя!“

Ужасна путка! Страхотен късмет извадих, че се измъкнах жив от тоя история. Ако изобщо съм успял!

Всъщност ставаше въпрос за родителите ми и за това, как, като не се женех, изглежда, причинявах на тези хора само скръб. Това, че съвсем наскоро, мамо и татко, се оказах назначен от самия кмет на Ню Йорк Сити за пълномощник по социалните въпроси, очевидно не означава нищо за вас, що се отнася до мястото в обществото и израстването — въпреки че не е точно така и аз го знам, за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че когато и да се мерне името ми в „Таймс“, те бомбардират всеки жив роднина с копие от колонката. Половината от пенсията на баща ми потъва в пощенската кутия, а майка ми се застоява с денонощия на телефона и трябва да бъде хранена венозно поради невъобразимата скорост, с която устата й меле за нейния Алекс. Всъщност така си е било винаги — те не могат да преживеят успехите ми и моята гениалност, името ми във вестниците, а сега положението ми като помощник на блестящия нов кмет в борбата му за Истина и Справедливост, враг на тарторите на бордеите, фанатиците и плъховете („за насърчаване равенството в отношенията между хората, за премахване дискриминацията, за подпомагане на всеобщото разбирателство и уважение“ — хуманната цел на нашата комисия според както е указано в декрета на Градския съвет)… И все пак, ако разбирате какво искам да кажа, все пак някак си не съвсем идеален.