Филип Рот - Синдромът Портной

Моята целувка щяла да промени всичко! Докторе, докторе! Петнайсет ли казах, извинявай, десет! По-точно пет! Не — нула! Един евреин с живи родители през повечето време е безпомощно бебе! Слушайте, помогнете, моля ви — и по-скоро! Отървете ме от тая роля, от ролята на удушения син в еврейския виц! Защото на трийсет и три почва вече малко да ми втръсва! А и боли , изпитвам болка, усещам известно човешко страдание, ако мога да си позволя да се изразя така — само че тая роля Сам Левинсон я пропуска . Ето, седят си в казиното на Конкорд — жените в своите наметки от норка, а мъжете в искрящи костюми и господи, как само се смеят, смеят ли, смеят — „Помощ, помощ, синът ми, докторът се дави“ — ха-ха-ха, само че какво става с болката , Майрън Коен! Какво става с момчето, което наистина се дави? Наистина потъва в океана на родителската безпощадност! Какво става с него, с момчето, Майрън Коен, което се оказвам аз! Докторе, моля ви , не мога повече да живея в свят, осмислен и оразмерен от някакъв вулгарен клоун в нощен бар. От някакъв… някакъв изпълнител на черния хумор! Защото точно тези са изпълнителите на черен хумор — разбира се! — Хени Янгмъните и Милтън Бърлевците, които се превиват от смях там, долу, във Фонтенбло, и на какво се смеят? Разни историйки за убийства и осакатявания! „Помощ — крещи някаква жена, тичайки по пясъка на Маями Бийч. — Помощ, синът ми, докторът, се дави!“ Ха-ха-ха, само че това е синът ми , пациентът , госпожо! И как само се дави! Докторе, разкарайте тия хора, моля ви! Зловещото е смешно на сцената, но не и да живееш с него, благодаря! Така че само ми кажете как и аз ще го направя! Само ми кажете какво и аз ще им го изтърся в лицата! Изчезвай, Софи! Еби си майката, Джак! Оставете ме на мира най-сетне!

Ето ви, значи, една весела случка. Трима евреи си вървят по улицата — баща ми, мама и аз. Това е миналото лято, точно преди да изляза в отпуска. Вечеряли сме (Имате ли риба?, пита баща ми сервитьора във френския деликатесен ресторант, където съм ги завел, за да им покажа, че съм пораснал. „Да, мосю, имаме…“ „Добре, донесете ми порция риба“, казва баща ми „и нека бъде гореща“ ), вечеряли сме и след това, дъвчейки таблетка Тетралакс (против киселини), ги поизпращам, преди да ги настаня в едно такси до началната спирка на техния автобус. Баща ми моментално започва да ми натяква как не съм отишъл да ги види цели пет седмици (въпрос, по който смятам, че разговорите приключиха още в ресторанта, докато майка ми шушнеше на келнера да направи така, че наистина порцията риба за „голямото й момче“ — това съм аз, приятели! — да бъде наистина добре изпечена) и как заминавам за цял месец и в края на краищата кога изобщо те виждат собствения си син? Те се виждат с дъщеря си и с децата й, и то нерядко, но това не ги задоволява. „Тоя зет — мърмори баща ми, — ако не говоря психологически правилно с децата му, ще ме вкара в затвора, ако недай си боже изтърва пред внучките нещо, което не е правилно от гледна точка на психологията. Не ме интересува какъв се нарича, за мен той все още се държи като комунист. Каквото и да кажем, аз или внучките ми, трябва да мине през него, Господин цензор!“ Да де, ама сега дъщеря му е мисис Файбиш и внучките също са Файбиш. Къде са наследниците на фамилията Портной, за които толкова си мечтаеше? В ташаците ми. „Слушай — задъхвам се аз, — нали сега ме виждаш! Нали сега си с мен?“Но той я е подкарал и няма спиране. Сега, като няма кости от риба, от които да се задави, никаква сила не може да го обуздае — семейство Тънунгерови се радвали на сина си Сиймор и красивата му жена и на техните седем хиляди умни и прекрасни дечица, които им ходели на гости всеки божи петък . „Слушай, аз съм много зает! Куфарът ми е пълен с важни дела!“ „Хайде, хайде — отговаря той. — Нали трябва да ядеш, можеш да идваш у нас веднъж седмично, защото, като дойде шест часът, и без това трябва да вечеряш, нали?“ При което само Софи може да се намеси, осведомявайки го, че когато била малка, родителите й непрекъснато й казвали какво да прави и понякога се чувствала толкова нещастна от това, че чак ги намразвала, та затова баща ми не трябвало толкова да ме поучава, „защото, заключва тя, Алекзандър е голямо момче, Джак, и има право сам да решава. Винаги съм го казвала“. Значи ти винаги какво? Какво си била казвала винаги?

О, защо да продължавам? Защо се задълбочавам толкова? Защо издребнявам? Защо не съм готин като Сам Левинсън, да се изсмея над всичките, а?