Филип Рот - Синдромът Портной

… Сега, друг въпрос е дали думите, които съм чул, той ги е казал. И дали онова, което чувам, го чувам от състрадание към него, или е резултат на моята агония от неизбежността на това ужасно събитие, неговата смърт, или понеже непрекъснато я очаквам. Това също е друг въпрос. Но, разбира се, вие сте съвсем наясно, нали е по вашата специалност.

Казвах, че любимият ми детайл от самоубийството на Роналд Нимкин е бележката до майка му, която намериха забодена на прекалено голямата му, добре изпрана и колосана риза. Знаете ли какво пишеше там? Познайте! Последната бележка на Роналд до майка му. Ха познайте!

МИСИС БЛУМЕНТАЛ СЕ ОБАДИ МОЛИ ТЕ ЛА ЗАНЕСЕШ ДОВЕЧЕРА У ТЯХ ПРАВИЛНИКА ЗА МАДЖОНГ.

Добре, как ви се струва това за сбогом? За едно такова добро, умно момче, мило и уважително, и добре възпитано, приятно еврейско момче, от което никой никога не се е срамувал? Кажи „благодаря“, миличък. Кажи „моля“, миличък. Кажи, че съжаляваш, Алекс. Кажи, че съжаляваш! Извини се! Да, за какво? Какво съм направил сега? Хей, аз се крия под леглото, с гръб към стената, отказвам да се извиня, отказвам също така да изляза и да си понеса последствията. Отказвам! А тя ме погва с метлата, опитвайки се да измете гнилия ми труп навън. Защо, о, сенки на Грегор Замза?! Здравей, Алекс, довиждане, Франц! „По-добре да се извиниш, иначе хич няма да ти цепя басма!“ А аз съм на пет, може би на шест и тя няма да ми цепи басма, ще видя аз какво ще стане, сякаш наказателната рота вече е отвън и покрива улицата с вестници за моята екзекуция.

А сега е ред на баща ми: след приятен ден в опити да продаде някоя и друга застраховка за живот на чернокожите, които дори не са сигурни дали още са живи, върнал се е в къщи при своята истерична жена и превъплътилото се дете — защото какво съм сторил аз, самата добродетел? Невероятно, не го побира умът, но или съм я ритнал по кокалчетата, или съм я ухапал. Не искам да звучи като хвалба, но вярвам, че и двете .

„Защо — настоява да знае тя, коленичила на пода и насочила фенерче в очите ми. — Защо направи това?“ О, простота, защо Роналд Нимкин се отказа от своето пиано и своя дух? ЗАЩОТО ПОВЕЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ИЗДЪРЖАМЕ! ЗАЩОТО ВИЕ, ГАДНИ ЕВРЕЙСКИ МАЙКИ, СТЕ СИ ЕБАЛИ МАЙКАТА, ТОЛКОВА УЖАСНИ СТЕ, ЧЕ НЕ МОЖЕМ ДА ВИ ПОНАСЯМЕ! Чел съм какво пише Фройд за Леонардо 42 42 Става дума за прочутата картина на Леонардо „Дева Мария с младенеца и света Анна“, където орелът е ключът към взаимоотношението с майката. — Б.р. и извинявайте за високомерието, но то отговаря точно на моите видения: онази огромна, задушаваща ме птица, неистово биеща с криле лицето и устата ми, така че не мога дъх да си поема . Какво искаме ние, аз, Роналд и Леонардо? Да бъдем оставени на мира! Поне за половин час от време на време! Спрете вече да ни тормозите да бъдем добри ! Да ни тормозите да бъдем мили . Просто ни оставете на мира, по дяволите, да можем спокойно да си опъваме малките пишки и да си мислим малките егоистични мисли, спрете вече да ни внушавате респект към собствените ни ръце, бубички и уста. Да ви еба витамините и рибеното масло! Просто ни дайте месото наше насущно! И простете прегрешенията ни — дето даже не са прегрешения!

… Значи искаш да бъдеш момченце, което рита майка си по кокалчетата! — говори баща ми… и само му вижте ръцете. Никога преди не съм забелязвал какви лапи има. Той може и да няма бели гуми на колата и висше образование, но има ръчища, с които шега не бива. Господи, как е ядосан! Но защо? Донякъде, глупака, я ритнах заради теб!

— … Човешкото ухапване е по-опасно от кучешкото, знаеш ли? Излизай изпод леглото! Чуваш ли, това което си сторил на майка си, и куче не би сторило! — И така крещи, толкова е убедителен, че моята обикновено спокойна сестра търчи в кухнята и чак стене от страх, като заляга между хладилника и стената в поза, която днес бихме определили като ембрионална. Или поне така си я спомням, макар че с пълно право бихте могли да попитате откъде знам какво става в кухнята, когато в същото време стоя скрит под леглото.

— Ухапването мога да преживея, кокалчетата мога да преживея — метлата продължава безпощадно да се опитва да ме изръчка от моята пещера, но какво да правя с дете, което дори не иска да каже, че съжалява? Което не иска дори на собствената си майка да се извини и да обещае, че никога, никога повече няма да прави така, никога! Какво ще правим, татенце, с такова момче в къщи?

Шегува ли се? Сериозна ли е? Защо не повика полицаите, които да ме пратят в затвора за малолетни престъпници, щом съм такъв непоправим? „Алекзандър Портной, петгодишен, вие сте осъден да бъдете обесен, докато издъхнете, за отказа да се извините на вашата майка.“ Човек може да си помисли, че детето, дето лочи мляко и се къпе във ваната с патенцето и лодчиците си, е най-търсеният престъпник в Америка. Когато всъщност ние разиграваме в нашата къща някакъв фарс по „Крал Лир“, в който аз изпълнявам ролята на Корделия. Тя непрекъснато се оплаква по телефона на всеки, който я слуша от другата страна, че най-голямата й грешка е, че е прекалено добра. Защото със сигурност никой не седи от другата страна, кимайки и записвайки в телефонното си тефтерче тези прозрачни, егоистични, безумни глупости, дето даже и хлапе от забавачката би проумяло. „Знаеш ли коя е най-голямата ми грешка, Роуз? Неприятно ми е да го казвам за себе си, но съм прекалено добра.“ Това са истинските й думи, докторе, запечатани на магнетофонната лента на мозъкът ми през всичките тези години, които все още ми действат убийствено. Това са точните съобщения, които тези Рози, Софи, Голди и Перли си предават една на друга ежедневно! „Раздавам се на хората — признава си тя с въздишка — и в замяна — чиста неблагодарност, а грешката ми е, че колкото и пъти да ме ударят по бузата, толкова пъти подлагам другата.“