Филип Рот - Синдромът Портной

— Но мога да хвана сифилис дори само от билета. Ще се лепне на подметките на кецовете ми и ще го замъкна в къщи. Някой идиот може да превърти и да ме наръга, за да ми вземе троянското съкровище от портмонето. Ами ако дойдат ченгетата? Ще размахат пищови, някой ще хукне да бяга, а те ще вземат да ме убият мен по погрешка! Защото съм малолетен. Ако ме убият — и още по-лошо, ако ме арестуват! Какво ще кажат родителите ми?

— Слушай, искаш ли да видиш пичка, или не искаш?

— Искам, искам!

— Момченце, вътре има една курва, която се трие в пердето с гол задник.

Добре — ще рискувам сифилиса. Ще рискувам да ми се накъдри мозъка и да прекарам остатъка от дните си в лудницата, играейки хандбал със собственото си лайно, само че какво ще стане със снимката ми в „Ню Йорк Ивнинг Нюз“! Когато ченгетата запалят лампите и изкрещят: „О кей, маниаци, проверка“, какво ще стане, ако изгърмят крушките? И ме улучат — мен, вече председател на Клуба за международни контакти, а съм само в девети клас! Мен, дето взех две години наведнъж в основното училище! Та нали през 1946, понеже не позволиха на Мериан Андерсън да пее в конгресната зала, аз накарах целия осми клас да се откаже от участие в олимпиадата за патриотично есе. Аз бях и все още съм дванайсетгодишното момче, което като заслуга за смелото му поведение срещу фанатизма и омразата беше поканено в Есекс Хауз в Нюарк да присъствува на конгреса на Комитета за политически действия, да се качи на трибуната и да се здрависа с доктор Франт Кингдън, известния журналист, чиито статии чета всеки ден в пресата. Как мога изобщо да се помисля да вляза в това заведение заедно с тези дегенерати, за да гледам как някаква си шейсетгодишна дама се преструва, че прави любов с азбестово перде, докато в същото време на сцената на балната зала в Есекс Хауз самият доктор Франк Кингдън се здрависва с мен и на фона на аплодисментите в моя чест ми казва: „Млади момко, тази сутрин ще имаш възможност да видиш демокрацията в действие!“ А с бъдещия ми зет, Морти Файбиш, вече съм присъствал на митинги на Комитета на американските ветерани, помагал съм на Морти, който е в председателството, да подрежда столовете за събранията на управителния съвет. Чел съм „Гражданинът Том Пейн“ на Хауард Фаст, чел съм „С поглед назад“ на Белами и „Финали Рен“ на Филип Уайли. Заедно със сестра ми и Морти съм слушал маршовете на храбрия хор на Червената Армия. Ранкин и Билбо, Мартин Дейз, Джералд Л.К. Смит и отец Кофлин, всички тези фашистки копелета са мои смъртни врагове. Така че, по дяволите, какво правя на странична седалка в Театъра на бурлеската, блъскайки чекия в кухнята на ръкавицата за бейзбол? Ами ако има насилие? Ами ако има микроби?

Добре де, ама какво би станало по-късно, след представлението, ако онази с големите бомби, какво би станало… Само за шейсет секунди си представих най-прекрасния живот на пълна деградация, който ние двамата водим върху просната плюшена завивка в мърлява хотелска стая, аз (пръв враг на Америка) и Макой. Истинската, име, което прикачвам на най-долната от всички долни курви в редицата. И то какъв живот под голата крушка (надписът ХОТЕЛ мига точно пред прозореца ни). Тя маже кура ми с шоколадови бонбони, които имат бял пълнеж в центъра, и после ги поема с уста парче по парче. Сипва ягодов сироп върху нежните ми ташаци и после го обира с език, докато станат чисти като на новородено. Любимият й цитат от английската литература е шедьовър: „Дъни ми путката, ебльо, докат ме скъсаш!“ Когато пръдна във ваната, тя коленичи гола на пода, проточва шия и целува мехурчетата. Седи ми на кура, докато кензам, и пъха в устата ми зърното си с размер на курабийка, като през цялото време шепне злобно в ухото ми всички мръсни думи, за които се сеща. Лапа и държи в устата си парченца лед, докато езикът и устните й изтръпнат от студ, а после ми облизва — после минава на горещ чай! Всичко, всичко, за което съм си мечтал, тя също си го е мислила и го прави. Най-голямата курва, която някога е съществувала! И тя е моя! „О, Истинска, аз идвам, идвам при теб, еблива путко“, и така ставам единствената личност, която някога се е изпразвала в бейзболна ръкавица вътре в Нюаркския театър на бурлеската. Може би.

Голямата работа в този театър са шапките. Но един от по-предните редове друг един вманиачен брат с около петдесет години по-голям от мен се празни в шапката си. В шапката си , докторе! О, не мога да го понеса. Идва ми да заплача. Не в шапката си, тъпако, това чудо трябва да си го слагаш на главата! Сега ще трябва да си я сложиш и да излезеш навън, из центъра със сперма, капеща по челото ти. Как ще обядваш с тази шапка?