Филип Рот - Синдромът Портной

Както и да е, хайде на работа с „Кайзера“, без радио и без бели гуми, а там ще го посрещне чистачката, за да му отключи. Питам ви защо той трябва да е този, който вдига щорите в кантората всяка сутрин? Защо трябва да държи рекорда за най-дълъг работен ден на застрахователен агент? За кого? За мен ? О, ако е така, ако това е причината, то тогава това наистина е изключително трудно да се понесе. Разминаването е просто ужасно, За мен! Направи ми тая услуга и не го прави заради мен! Че животът ти е такъв, не търси причината в Алекс, моля те! Аз не съм началото и краят на човешкото съществуване! Отказвам да мъкна този товар до края на живота си! Отказвам! Чуваш ли? Престани да повтаряш, че не можеш да проумееш как ще летя до Европа на хиляди и хиляди километри, а ти вече си на шейсет и шест и всеки момент можеш да се гътнеш. Нали всяка сутрин първата ти работа е да прочетеш некролозите в „Таймс“. Мъже на неговата възраст, че и по-млади, умират — вчера живи, днес мъртви — и очевидно той смята, че ако съм само отвъд Хъдсън, вместо отвъд Атлантика… Слушай, какво всъщност мисли той? Че като съм наблизо, не може да му се случи нищо? Че ще се притека на минутата, ще хвана ръката му и ще го върна към живота? Дали наистина вярва, че аз притежавам сила, способна да победи смъртта? Че аз съм възкресение и живот. Татко, ти си истински вярващ християнин! И дори без да подозираш!

Неговата смърт. Неговата смърт и неговият стомах: истината е, че аз едва ли мисля за тях по-малко от самия него. Няма случай да получа телеграма или да ми звъннат след полунощ и да не ми се обърне стомахът, и да кажа на глас — на глас! „Умрял е.“ Защото явно, че и аз вярвам, вярвам, че мога някак си да го спася от оная с косата — мога и трябва! Откъде се е взела у нас тази смешна и абсурдна идея, че съм толкова всемогъщ, толкова безценен, толкова необходим за оцеляването на всички! Какво им е на тези еврейски родители — защото аз не съм сам в лодката, аз съм в най-големия военен кораб по вода… Само погледнете през люка вътре, натъпкани по койките един върху друг, стенещи и пъшкащи от самосъжаление, тъжните синове на еврейски родители, с просълзени очи, изразени от кръстосване по бурните води на вината — така понякога виждам себе си и своите стенещи братя, меланхолици и умници, все още в трюма като нашите предшественици и сме зле, зле сме като пребити кучета, непрекъснато отнякъде се чува: „Тате как можа?“ „Мамо, защо?“, а историите, които си разказваме, докато големият кораб се издига и спуска по вълните, са надпреварване кой е имал най-строга майка, кой — най-невеж баща, аз ще те надмина, копеле такова, унижение за унижение, срам за срам… гаденето в тоалетната след вечеря, истеричен предсмъртен смях от койките и сълзи — тук локвичка, изплакана от разкаяние, там локвичка от възмущение, а погледът ти мярва как тяло на мъж (с мозък на момче) се надига в безсилен гняв да шибне матрака отгоре само за да се строполи обратно, самобичувайки се с укори. О, мои приятели евреи! О, мои комплексирани, цапнати в устата братя! Мили мои! Другари! Ще престане ли някога да се люшка тоя шибан кораб! Кога? Кога, че най-сетне да престанем да се оплакваме колко ни е зле и да излезем на въздух да живеем!

Доктор Шпилфогел, никакво облекчение не носи намирането на виновника — да обвиняваш, значи още да боледуваш — разбира се, разбира се, — но независимо от всичко, какво им има на тези еврейски родители, какво им беше, че можеха да ни накарат, нас, малките еврейчета, да вярваме, че от една страна, сме принцове, неповторими като еднорога, гении и таланти като никои други деца, спасители и направо великолепни, а от друга — тъпи, необразовани, безпомощни, егоистични, гадни, дребни говна, малки неблагодарници .

— Но къде в Европа… — крещи той след мене, докато таксито потегля.

— Не знам къде — отвръщам, махайки радостно за сбогом. На трийсет и три съм и най-после съм се отървал от майка ми и баща ми. За цял месец.

— Но ние как да разберем адреса ти?

Радост! Истинска радост!

— Ами няма как!

— Но какво ще стане, ако през това време…

— И какво, ако какво? — засмивам се аз. — Какво, ако какво, за какво пък сега се тревожите?

— Какво, ако…?

И за бога, наистина ли чух това от прозореца на таксито? Наистина ли неговият страх, неговата алчност, вяра в мен и нужда от мен са толкова големи, та той крещи по улиците на Ню Йорк: „Какво ще стане, ако умра?“

Защото именно това чувам, докторе. Последните думи, които чувам, преди да отлетя за Европа, и то с Маймуната, която досега съм пазил в пълна тайна от тях. „Какво ще стане, ако умра?“, след което се отправям за моята оргия в чужбина.