Филип Рот - Синдромът Портной

Само да довърша. И така, те се качват в таксито. „Целуни го — шушне майка ми, — заминаваш чак за Европа.“

Разбира се, че баща ми чува — нали затова е снишила гласа си, за да слушаме по-внимателно всички — и го обзема страхотна паника. Всяка година от септември нататък той непрекъснато ме разпитва какви са плановете ми за следващия август — сега изведнъж разбира, че е бил надхитрен, още по-лошо, аз заминавам посред нощ със самолет, и то за друг континент, а най-лошото е, че той изобщо не е наясно с маршрута ми. Победа! Победа!

— … но къде в Европа? Европа е половината земно кълбо? — крещи той, докато аз затварям вратата на таксито.

— Казах ти, че не знам.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да знаеш. Къде ще отидеш, ако не знаеш…

— Съжалявам, съжалявам…

Тялото му отчаяно се люшва през майка ми — точно когато затръшвам вратата, ой, не върху пръстите му, моля ви се! Господи, този баща! Когото цял живот съм имал! Когото всяка сутрин съм намирал дълбоко заспал върху тоалетната чиния, с пижама, смъкната до коленете, и брадичка, опряна в гърдите. Станал в шест без петнайсет, за да си осигури цял час спокойствие в кенефа с горещата надежда, че ако е толкова нежен и грижовен към червата си, те ще се размекнат, ще се предадат, ще кажат най-сетне: „Добре, Джак, ти печелиш!“ И ще подарят на нещастното копеле пет-шест мижави барабонки. „Боже Господи — стене той, когато го събудя за да се измия за училище, и разбере, че е станало почти седем и половина, а на дъното на клозетната чиния, над която е дремал повече от час, ако има късмет, се мъдри една-единствена сърдита кафява гремка, такава, каквато човек може да очаква от ректума на заек, но не и от задника на мъж, който трябва вече да излиза, отново задръстен, за да се блъска дванайсет часа. — Седем и половина? Защо не се обади?“ Хоп и е готов, с шапка и палто, с дебелата си счетоводна книга под мишница, прав, натъпква с една ръка в устата си сушени сливи, а с другата сушени плодове в джоба си в такова количество, което би докарало нещо подобно на дизентерия на всяко нормално човешко същество. „Ще трябва да се пъхна ръчна граната в задника, ако искаш да знаеш какво е положението — шепне ми той на ухото, докато майка ми е в банята, а сестра ми се облича в нейната «стая», остъкления балкон. — Заредил съм се с толкова овесени ядки, че мога да изстрелям бойна ракета. Още малко, ще ми излязат през носа, за Бога.“ И тук, понеже аз започвам да се хиля, което явно го забавлява, той отваря уста и посочва гърлото си с пръст. „Погледни! Гледай там, дето тъмнее. Това не е някаква си тъмнина — това са всичките онези сушени сливи, които са стигнали до сливиците ми. Да благодарим на бога, че изкарах всички ония неща, иначе нямаше да има никакво място.“

— Чудесен разговор — обажда се майка ми от клозета, — чудесни приказки за пред дете.

— Приказки? — учудва се той. — Това е голата истина и изтрополява по стълбите, мърморейки: — Шапката ми, закъснявам, къде ми е шапката? Някой да ми е виждал шапката? — докато майка ми влиза в кухнята и ме удостоява с нейния търпелив, вечен всезнаещ поглед на сфинкс… и чака… а той отново се появява в антрето, всеки момент готов да получи удар, и сетне, наистина потънал в скръб: — Къде ми е шапката? Къде е тая шапка! — докато най-накрая тя му отговаря нежно от дълбините на всеведущото си сърце.

— Глупчо, тя е на главата ти.

Моментално като че ли очите му се изпразват от всичко човешко, той се вдървява, безмозъчен, просто предмет, едно тяло пълно с лайна и толкоз. После съзнанието му се възвръща — да, все пак трябва да се върне в света в края на краищата, след като шапката му е била намерена, и то не къде да е, а на главата му.

— А, да — попипвайки се удивено, а после вън се качва в „Кайзерът“ — и така Суперменът изчезва до тъмно.

„Кайзерът“ — време е в моя разказ да се появи и „Кайзерът“: как гордо ме поведе със себе си след войната, за да купим тоя Додж модел 39, като нов, ново производство, нов модел, всичко ново — какъв страхотен начин за един американски татко да впечатли американския си син! — как се държеше бързоговорещият продавач, сякаш не можеше да повярва на ушите си. „Не“ на всяко от хилядите дребни приспособления, които този минетчия искаше да ни продаде заедно с колата.

„Ще ви кажа мнението си, а вие си мислете каквото искате — казва гадното копеле, — тя ще изглежда хиляди пъти по-хубава, ако гумите й са бели, не си ли съгласен, млади момко? Не мислиш ли, че ще бъде добре баща ти да вземе бели гуми поне?“ Поне! Ах, ти куре лъзгав! Говориш на мен, за да можеш да му го завреш на дъртия, ти, нещастен, долен, крадлив копелдако! Кой си ти, да ти еба майката, та да ни казваш какво да си купуваме? Проклет бакалин! Къде си да ни плашиш сега ! „Не, никакви бели гуми“, мърмори смотаното ми татенце, а аз просто повдигам рамене, озадачен от неговата непригодност да осигури за мен и семейството ми красивите неща в живота.