Филип Рот - Синдромът Портной

Дали преувеличавам? Дали сам не се прекарвам, като се опитвам да се изтъкна по някакъв хитър начин? А може би се фукам? Дали не изживявам това безпокойство, тази възбуденост като проклятие или благословия? Или и двете?

Може би. Или това е начин да се измъкна? Вижте, аз не мога да си представя, че едва трийсетгодишен бих могъл да се вържа с някое прекрасно същество, чието тяло е престанало да буди какъвто и да е интерес у мен — поне няма да ми се налага да си лягам всяка вечер с някоя, която, общо взето, чукам по задължение, вместо от желание. Имам предвид кошмарната депресия, в която някои хора изпадат преди лягане… От друга страна, дори и аз трябва да призная, че може би в моя случай има и нещо потискащо, ако го погледнем от друг ъгъл. Разбира се, човек не може да има всичко или поне така съм разбрал, — но въпросът, който си задавам, е: имам ли изобщо нещо? Докога ще продължавам да го ръгам във всяка дупка, която ми падне, сега — в тази дупка, после, като ми писне от тая — в оная… и така нататък. Кога ще свърши всичко? Само че защо да свършва? Единствено заради удоволствието на някакви си родители? За да спазя правилата? Защо, по дяволите, трябва да се оправдавам, че не съм женен — нещо, което на времето е било гордост? В края на краищата това е то — ергенлък. И кое е престъпното? Сексуалната свобода ли? През този век? Защо е нужно да се предавам на буржоазията? Нима аз искам те да ми се предадат? Може и да имам нещо бохемско в кръвта — и какво толкова лошо? Вредя ли някому с моята лъст? Не изнудвам жените, не им извивам ръцете, за да ги вкарам в леглото, аз съм, така да се каже, честен и състрадателен мъж; нека ви кажа, че що се отнася до мъжете, аз съм…

Но защо ли трябва да се обяснявам! Да се извинявам! Защо трябва да оправдавам желанията си с Честност и Състрадание! Имам желания — е, само че са безгранични. Безгранични! И това, това може би не е кой знае какво предимство, ако само за момент се погледне от психоаналитична гледна точка…

Но тогава Подсъзнателното не може да прави нищо друго, както ни учи всъщност Фройд, освен да иска. И да иска! И пак да ИСКА! О, Фройд, знам ли? Тази има чудесен задник, но много приказва. От друга страна, тази не говори много или поне не казва нищо смислено, но как само духа, приятелю! Страхотно ноу-хау! А от друга страна, ето една сладурана с най-меките, розови затрогващи зърна, които някога са минавали през устата ми — само че не ще да го лапне. Е, не е ли странно? А освен това — иди ги разбери хората — доставя й удоволствие, докато я лупам, някой от пръстите ми да стои на топло, пъхнат в ануса й. Гледай сега каква особена работа! Безкрайната магия на тези отвори и дупки! Виждате ли, просто не мога да се спра! Или да се вържа за някоя . Имам истории, които продължават година, година и половина, месеци наред любов, нежна и страстна, но накрая — неизбежно като смъртта — времето отминава, а страстта спада и увисва. В края на краищата просто не мога да се реша на тази стъпка — брак. И защо ли трябва? Защо? Да не би да има закон, който да гласи: Алекс Портной трябва да бъде нечий съпруг, съпруг или баща. Докторе, те могат да се качват на перваза на прозореца и да заплашват, че ще се пльоснат на паважа, могат да си напълнят стаята със Секонал 41 41 Приспивателно. — Б.р. — мога да живея седмици наред, тероризиран от заплахата, че някое от тези търсещи брак момичета ще вземе да се хвърли под влака, но аз просто не мога, просто не мога, просто няма да сключа договор да спя само с една жена до края на живота си.

Само си представете: да предположим, че се реша и се оженя за A. с нейните сладки цици и т.н., какво ще се получи, когато се появи B., чиито цици са още по-така или поне по-нови? Или пък C, която знае да си върти задника по някакъв особен начин, дето никога не ми се е случвало, или E., или… Просто се опитвам да бъда откровен с вас, докторе, защото, когато става въпрос за секс, човешкото въображение може да стигне до Z и оттатък. Цици, путки, бедра и устни, уста, езици, задници! Как мога да се откажа от нещо, което дори не съм притежавал, заради някакво си момиче, което, колкото и да ме привлича и възбужда, при всички случаи един ден ще ми стане скучно като прочетена книга? Заради любовта ли? Коя любов? Коя любов? Няма това е чувството, което свързва всички тези познати ни двойки? Онези, които даже се натискат да се вържат? Не е ли по-скоро някаква слабост? Не е ли по-скоро страх, изтощение и инерция, най-обикновен страх, нещо далеч повече от оная „любов“, за която защитниците на брака, поетите и психоаналитиците мечтаят.