Филип Рот - Синдромът Портной

А що се отнася до истеричните й крясъци, плачът и треперенето, дори и те бяха толкова колоритни и впечатляващи, че си заслужава да се помнят, при това нищо не ставаше просто така, а винаги имаше НЕЩО , най-обикновената случка можеше ненадейно да причини УЖАСНА КРИЗА — и всичко това за мен бе животът . Един писател, как му беше името, май че Маркфийдд, бе писал някъде, че до четиринайсетгодишен вярвал, че думата „компликация“ е еврейска. Е, така си мислех и аз за „суматоха“ и „лудница“ — две от любимите съществителни на майка ми. А също и „шпатула“ 40 40 Бъркалка (идиш). — Б.р. . Бях вече отличникът на първи клас и от мен се очакваше винаги да вдигам ръка, когато един ден учителят ме накара да назова по картинка предмета, който много добре знаех, че майка ми нарича „шпатула“ . Но да ме убият не можех да се сетя, за английската дума. Онемял и изчервен, потънах съкрушен на мястото си, не толкова потресен като учителя, но достатъчно изумен… ето колко отдавна нося кръста си, от колко малък за мен е „нормално“ да бъда в състояние на душевен тормоз — в този случай за нещо толкова „монументално“ като някакъв си кухненски прибор.

Във връзка с тази смешна историйка си припомням, че на времето, докато живеехме в Джърси Сити, когато още бях малката бубичка на мама и когато постоянно се врях покрай нея и душех полите й, безответно привързан към нейните пръжки и сосове, в нашия блок стана самоубийство. Едно петнайсетгодишно момче на име Роналд Нимкин, когото жените от блока боготворяха с името „Хосе Итурби Втори“, се обеси на душа в банята. „С тези златни ръце! — оплакваха го жените, имайки предвид, разбира се, как свиреше на пиано. — С този талант!“ И после: „Няма друго момче, което толкова да е обичало майка си, както Роналд.“

Кълна ви се, това не са измишльотини, нито пък съм го виждал на кино, това са точните думи, които жените използуваха. Великите трагични оперни теми за човешките страсти и страдания се сипеха от устните им, сякаш ставаше въпрос за цените на аспирина или консервираната царевица „Дел Монте“. Собствената ми майка, нека ви припомня , ме поздрави по телефона миналата година след завръщането ми от Европа с думите: „Е, как си, любов моя?“ Своя любов ме нарича, докато съпругът й слуша на другия телефон. И даже не й минава през ума, че ако аз съм й любовник, то кой, по дяволите, е онзи, с когото живее? Не, няма смисъл да се мъчите да проумеете психиката на тези хора — на тях всичко им е изписано на челата!

Мисис Нимкин плаче в нашата кухня: „Защо? Защо? Защо постъпи така с нас?“ Чувате ли? Не какво ние сме му сторили , о, не, никога — защо той постъпи така с нас ? С нас! Ние, които давахме мило и драго да го направим щастлив пианист в замяна. Ама наистина, как можеше да бъдат толкова слепи? Нима може да са толкова страхотно тъпи и да са живи? Представяте ли си? Може ли да са конструирани толкова добре, да си имат мозък, гръбначен стълб и всичките там четири отвора за уши и очи — оборудване, мисис Нимкин, почти толкова сложно, колкото цветен телевизор — и при това да си живуркат, без изобщо да подозират, че на света има някакви други копнежи и чувства освен техните собствени. Мисис Нимкин, говно такова, помня те, бях само на шест години, но те помня. И какво уби твоя Роналд, бъдещия велик пианист, е съвсем ясно: ШИБАНИЯТ ТИ ЕГОИЗЪМ И ТЪПОТА! „На колко уроци го пращахме“, продължава мисис Нимкин… О, я стига, как ли се правя на луд? Може би му е желаела доброто, сигурно е така — какво бих могъл да очаквам от тия обикновени хорица в такъв тежък момент? И то само защото в скръбта си тя не знае какво друго да каже освен тия отвратителни думи за някакви си уроци, на които са пращали някого, който вече е труп. Що за хора са в края на краищата тези еврейски жени, които ни отгледаха? В Калабрия ще видите техните многострадални антиподи, сякаш каменни статуи в църквите, да преглъщат цялата тая гадна католическа помия; в Калкута просят по улиците или, ако имат късмет, се бъхтят в някоя прашна нива след ралото… Само в Америка, Боже Господи, тия селянки, нашите майки, си боядисват косите платиненоруси, когато стигнат шейсетте, и се разхождат нагоре-надолу по Колинс авеню във Флорида, облечени в бричове и наметки от норка и при това — компетентни по всички въпроси. Не са виновни те, че могат да си служат със словото — е, ако кравите можеха да говорят щяха да избълват същите идиотщини. Да, да, това все пак може би е решение: трябва да си мислим за тях като за крави, които са били дарени с двете чудеса — словото и играта маджонг. Защо да не бъдем милостиви поне в мислите си? А, докторе?