Филип Рот - Синдромът Портной

Знаете ли, всъщност сестра ми присъствува в много малко от спомените ми от онези ранни детски години. Преди всичко до времето на моето юношество, когато Хана се появява като единствения разумен човек в тази лудница, с когото мога да разговарям, тя е нещо като гост, когото виждаме веднъж-два пъти в годината — сякаш идва на гости за ден-два, яде на нашата маса, спи в едно от нашите легла и след това бедното дебело същество просто благословено изчезва.

Дори в китайския ресторант, където Господ е вдигнал забраната от ястията със свинско за послушните чеда на Израел, за ядене на омари по кантонски според мнението на Всевишния (чийто Вестител на земята по въпросите на храненето е мама) не може да става и дума. Защо можем да си позволим да ядем свинско на Пел Стрийт, но не и в къщи? Откровено казано, аз все още не мога изцяло да разбера тази работа, но по онова време смятах, че се дължи на факта, че възрастният съдържател на заведението, когото помежду си наричахме „шмендрик“ 36 36 Онзи, някой си, Сульо (идиш). — Б.р. , не беше човек, с чието мнение трябваше да се съобразяваме. Да, единствените хора на този свят, от които, както ми се струва, евреите не се страхуват, са китайците. Защото, първо, начинът, по който те говорят английски, сравнен с английския на баща ми, го прави да звучи като Лорд Честърфийлд, второ, главите им и без това са пълни с пържен ориз и трето, за тях ние не сме просто евреи, а бели и може би дори англосаксонци. Представяте ли си! Нищо чудно, че келнерите не могат да ни сплашат. За тях ние сме просто някаква разновидност на УОСП 37 37 Бели англосаксонски протестанти (англ. съкр. от WASP — White Anglo-Saxon Protestant). — Б.р. с големи носове! Господи, само как се тъпчем! Изведнъж дори прасето не представлява никаква заплаха, макар че, разбира се, то ни е представено така накълцано и надробено, а след това потопено в океани от соев със, че изобщо няма нищо общо със свинска пържола или, о, какво отвращение — с наденица (Пфу)… Но защо тогава да не можем да ядем и омар, дегизиран като нещо друго? Позволете на майка ми да даде своето логическо обяснение. Силогизъм, докторе, така както го използува Софи Портной. Готов ли сте? Защо не можем да ядем омар? „Защо това може да те убие! Защо веднъж хапнах и едва не умрях!“

Да, тя също е прегрешила и била справедливо наказана. В своята буйна младост (по времето, преди аз изобщо да я познавам) тя е позволила да бъде съблазнена (което ще рече, поласкана и в същото време засрамена) да хапне омар по Нюбъргски от един привлекателен палав застрахователен агент, който работел заедно с баща ми за „Бостън и Нортистърн“, пияница на име Дойл.

Това станало на един конгрес, организиран от компанията в Атлантик Сити, на шумен прощален банкет, на който Дойл накарал майка ми да повярва, че макар да има особен мирис, блюдо, което келнерът навирал под носа й, съдържа не друго, а пиле по кралски. Разбира се, тя още тогава надушила, че има нещо гнило, заподозряла, когато красивият пиян Дойл се опитал да я храни със собствената й вилица, че трагедията, както тя каза, витаела из въздуха. Но в твърде добро настроение след два коктейла с уиски, тя прибързано отвърнала дългия си еврейски нос от съвсем явното предупреждение за нечестна игра и — о, луда главо, о, безпътна блуднице, о, несъобразителна авантюристке! — отдала се напълно на духа на безумно безгрижие, който явно витаел в залата, пълна със застрахователни агенти и техните съпруги. Чак когато сервирали шербета, Дойл — когото майка ми описва като „втори Ерол Флин 38 38 Кинозвезда от първата половина на миналия век. — Б.р. , и то не само външно“, — чак тогава Дойл й разкрил какво всъщност била погълнала.

Следствие на което тя прекарала цялата вечер наведена над тоалетната чиния: „Червата си изповръщах заради тая гадост! Ама че шегаджия! Затова и до ден-днешен ти повтарям, Алекс, никога не си прави шеги с хората, защото последствията могат да бъдат трагични! Толкова ми беше лошо, Алекс“, обичаше да припомня тя на себе си и на мен, и на баща ми, разбира се, пет, десет, петнайсет години след самия катаклизъм, „че баща ти, господин Смелчага номер едно, трябваше да събуди лекаря на хотела от дълбокия му сън, за да го докара в стаята ми. Виждаш ли ми пръстите? Толкова повръщах, че те се схванаха ей така, сякаш бях парализирана, питай баща си — Джак, кажи му, кажи му какво си си помислил, когато си видял как са се схванали пръстите ми от онзи омар по Нюбъргски“. „Какъв омар по Нюбъргски?“ „Онзи, дето приятелят ти Дойл ми натика в устата“. „Дойл? Кой Дойл?“ „Дойл, онзи, готиният гой , дето го преместиха в оная пустош в Саут Джърси. Не го свърташе на едно място. Дойл! Дето приличаше на Ерол Флин! Кажи на Алекс какво ми стана на пръстите, какво си си помислил, че ми е станало…“ „Слушай, аз дори не знам за какво говориш“, което може би беше вярно: не всеки схваща живота на майка ми като велика трагедия, както тя го преживява, освен това винаги съществува възможността тази история да е по-скоро резултат на богато въображение, отколкото реалност (и се отнася по-скоро, не е нужно дори да се споменава, до опасния Дойл, отколкото до забранения омар). Освен това баща ми си има своята собствена доза тревоги за всеки ден и понякога му се налага да не обръща внимание на разговорите около себе си, за да отдаде дължимото на своите грижи. Наистина може да не е чул и дума от онова, което тя разказва.