Филип Рот - Синдромът Портной

Когато дългът, дисциплината и послушанието са пренебрегнати — о, ето, ето посланието, което ми се внушава всеки път на Пасха заедно с матцата на майка ми, — какво ще последва с непредсказуемо. Себеотрицанието е всичко, крещи насреща ми обезкървеният кашер стейк, който се сервира всяка вечер пред мен и семейството ми. Самоконтрол, трезвост, санкции — това е ключът към човешкия живот, повеляват всички тези безкрайни закони за храненето. Нека гоите забиват зъби в плътта на всяко низше създание, което пълзи и грухти по лицето на тази мръсна земя, ние няма да петним нашата човешка същност по този начин. Нека те (ако разбирате кого имам предвид) се тъпчат с всичко, що се движи, независимо колко отвратително и гадно животно е то, независимо колко гротескно, шмутцих 32 32 Мръсен (идиш). — Б.р. или тъпо е въпросното същество. Нека ядат змиорки, жаби, прасета, раци и омари, нека се тъпчат с леш, нека ядат маймунско или порско, щом искат — храна от такива отвратителни същества подхожда на човешка порода, която е дотолкова безнадеждно глупава и празноглава, че си позволява да пие, да се развежда и да се бие с юмруци. Тези имбецилни лапачи на презрени твари знаят само да се надухват, да нагрубяват, да се подиграват и рано или късно да удрят. А освен това знаят още да излизат в гората с пушка — тези гении — и да убиват беззащитните сърнички, които си хрупат тихо трева и горски плодове и са вървят по пътя, без да пречат на когото и да било. Глупави гои! Вонящи на бира, останали без амуниции вие се отправяте към къщи с по едно мъртво животно (доскоро живо ), окачено на решетката на колата, така че всички шофьори по пътя да видят колко силни и мъжествени сте, а после в домовете си взимате тези сърни — които не са причинили нито на вас, нито на когото и да било и най-малкото зло, — взимате тези сърни, накълцвате ги на парчета и ги сготвяте в тенджера. Сякаш няма какво да се яде на този свят, та трябва да изядат и сърните! Те биха изяли всичко , всичко, до което се докопат огромните им гойски ръце! А оттам следва ужасното заключение: те биха направили всичко . Сърните си ядат, каквото ядат сърните, и евреите ядат това, което ядат евреите, но не и гоите . Пълзящи животни, въргалящи се животни, припкащи ангелски животни — за тях няма никакво значение, — каквото искат, си го вземат, а чувствата на всички останали да вървят по дяволите (да не говорим за доброта и състрадание). Да, всичко е записано в историята, всичко, що са сторили нашите знатни събратя, които владеят света и не знаят нищо за човешките ограничения и задръжки.

… Така гласяха еврейските закони, поне за детето, което бях, растящо под наставленията на Софи и Джак П. в един квартал на Нюарк, където в целия ни клас имаше само две християнчета, в чиито къщи из покрайнините на квартала аз не влизах — така постановяваше еврейският закон, а кой съм аз, за да твърдя, че не е правилен? Защото, погледнете самия Алекс, предмета на всяка сричка от нашия разговор — на петнайсет години той осмуква една вечер щипката на омар и още същия час изважда кура си и го насочва към някаква шикса в градския рейс. А висшият му еврейски ум може да е направен и от матца .

Такова същество никога не е било варено живо в нашата къща — имам предвид омара. Докато живеехме в къща, в нея никога не е влизала шикса , затова е въпрос на предположения в какъв вид би изхвръкнала от кухнята на майка ми. Прислужницата очевидно е шикса , но тя не се брои, защото е черна.

Ха, ха! В нашата къща не е влизала шикса по моя вина, това имам предвид. Аз обаче си спомням, че веднъж баща ми доведе в къщи една на вечеря, когато още бях малък — слаба, напрегната, свита, почтителна, тиха, застаряваща касиерка от неговата кантора на име Анн Макафъри.

Докторе, възможно ли е да й го е подавал? Не ми се вярва! Просто сега изведнъж ми хрумна. Възможно ли е баща ми да го е подавал тайно на тази дама? Още помня как тя седна до мен на дивана и в притеснението си надълго и нашироко започна да ми диктува буква по буква първото си име, наблягайки на това, че завършвало с две „н“, което рядко се случва с името Ан и т.н., и т.н.… а междувременно, макар че ръцете й бяха дълги бели, тънки и луничави (ирландски ръце, мислех си), междувременно под изпънатата й бяла блуза се гушеха хубави големи гърди — а от време на време хвърлях и по един поглед към краката й. Бях само осем-девет годишен, но тя наистина имаше такива страхотни крака, че не можех да откъсна очи от тях, крака, които от време на време човек с изненада открива като притежание на някоя стара мома с кисело лице, която се разхожда на тях… С тези крака — ама разбира се, че я е чукал… Нали?