Филип Рот - Синдромът Портной

Когато убиха Хеши през войната, единственото, което хората можаха да кажат на леля ми Клара и чичо Хайми, за да смекчат някак ужаса, за да ги утешат някак в тяхната скръб, бе: „Поне не ви остави снаха шикса . Поне не ви остави гойски внуци.“

Край на епизода Хеши.

Макар че се смятам за голям тежкар, не стоя в синагога повече от петнайсет минути — а той не иска нищо повече, — най-малкото трябва поне от приличие да се облека в свестни дрехи за деня и да не правя за смях себе си, семейството си и религията си.

— Съжалявам — мърморя с гръб към него (както обикновено), — но само защото това е твоята религия, не означава, че тя е и моя.

— Какво каза? Обърни се, господинчо, бъди така добър да ми отговориш, като ме гледаш в очите.

— Аз не изповядвам никаква религия — казвам и чинно се обръщам към него едва-едва.

— Така ли?

— Не мога.

— И защо? Да не си нещо по-така, а? Я го погледни! Ти си бил съвсем специален.

— Не вярвам в бога.

— Събуй тия дочени гащи, Алекс, и си облечи прилични дрехи.

— Това не са дочени гащи, това са джинси.

— Днес е Рош Ашана 27 27 Еврейската Нова година, обикновено есента. — Б.р. , Алекс, а за мен ти си в работни дрехи. Влез вътре, сложи си вратовръзка и сако, обуй си панталон и си облечи чиста риза, и излез облечен като човек. И обувки, господинчо, официални обувки.

— Ризата ми е чиста…

— Не отиваш на добре, драги. Само на четиринайсет си и вярвай ми, все още не знаеш всичко на този свят. Събувай тези мокасини! Да не си въобразяваш, че си някой индианец?

— Виж к’во, аз не вярвам в бога и не вярвам в еврейската религия, нито пък в която и да било друга. Всичко това са лъжи.

— А, така ли?

— Не мога да се държа така, сякаш тези празници означават нещо за мен, когато те нищо не означават, и толкоз!

— Може би не означават нищо, защото нищо не знаеш за тях, директоре. Какво знаеш ти за историята на Рош Ашана? Поне нещичко? Или две неща? Какво знаеш за историята на еврейския народ, та смяташ, че можеш да наричаш тази религия, която е служила на много по-умни от теб и много по-възрастни от теб цели две хиляди години — не можеш да наричаш цялото това страдание и душевна болка лъжа!

— Няма такова нещо като Бог и никога не е имало, и съжалявам, но в моя речник това се нарича лъжа.

— Тогава кой е създал света, Алекс? — пита той с презрение. — Според теб всичко си е станало просто така ли?

— Алекс — обажда се сестра ми, — татко просто иска да се преоблечеш, дори и да не желаеш да отидеш с него…

— Но защо? — изкрещявам аз. — За нещо, което никога не е съществувало! Защо не ми кажете да се преоблека и да изляза заради някоя бездомна котка или заради някое дърво — те поне съществуват .

— Но ти не си ми отговорил, господин Образован Умнико. Не се опитвай да сменяш темата. Кой е създал света и хората в него! Никой ли?

— Правилно! Никой!

— О, разбира се. Прекрасно. Добре, че не съм стигнал до гимназия, щом оттам излизат такива умници.

— Алекс — казва сестра ми нежно, както тя си знае, нежно, защото вече е пречупена донякъде, — може би, ако просто си обуеш други обувки…

— Ама и ти си същата като него, Хана, ако няма Бог, к’во общо имат обувките тогава.

— Веднъж в годината го молиш за нещо, а той се прави на голям. Това е, Хана, това е брат ти, това е неговото уважение, неговата любов…

— Татко, той е добро момче. Той те уважава, обича те…

— Ами еврейския народ? — Той вече крещи и размахва ръце с надеждата, че това ще му помогне да не избухне в плач, защото в нашата къща само да се спомене думата „обич“, на всички очите им моментално се насълзяват. — Уважава ли той еврейския народ? Ами! Толкова, колкото и мен… — И изведнъж съвсем кипва. Обръща се към мен, хрумнала му е нова блестяща идея. — Кажи сега, мой учени синко, знаеш ли нещо за Талмуда? Познаваш ли историята? Раз-два, стигна до бар мицва и това според теб е всичко, което трябва да се знае за религията. Знаеш ли ти, че хората цял живот изучават еврейската религия и когато умрат, все още не са изучили всичко? Кажи ми, щом едва четиринайсетгодишен не се смяташ вече за евреин, знаеш ли поне едно нещо от прекрасната история и поуките, от сагата на своя народ?

По бузите му вече се стичат сълзи и в очите му напират още.

— В училище отличник, но в живота непросветен както в деня, в който се е родил.

Е, изглежда, най-сетне е дошъл моментът и аз му го казвам. Казвам онова, което от известно време вече знаем.

— Ти си непросветеният! Ти!