Филип Рот - Синдромът Портной

Ако има на света човек, който да се чувствува безсилен пред женските сълзи, то това е баща ми. И след него съм аз. Той се обръща към мен:

— Чу какво каза майка ти. Не яж повече пържени картофи с Мелвин Вайнер след училище.

— Никога — умолява тя.

— Никога — повтаря баща ми.

— Никакви сандвичи навън — умолява тя.

— Никакви сандвичи навън — казва той.

— Сандвичи — мълви огорчена тя, сякаш казва „Хитлер“, — та в тях бутат каквото си искат и той ги яде. Джак, накарай го да обещае, преди да си е докарал някоя ужасна цура и да е станало твърде късно.

— Обещавам! — крещя аз. — Обещавам! — И изхвръквам от кухнята — къде? Къде другаде?

С неудържима скорост свалям гащите, бясно сграбчвам в ръка този разнищен отприщен боен петел, моя възмъжаващ кур, преди майка ми да е успяла да изкрещи от другата страна на вратата на банята. „Този път не пускай водата! Чуваш ли ме, Алекс? Трябва да видя какво има в тоалетната!“

Докторе, разбирате ли с какво трябваше да се боря? Пишката ми беше единственото, което можех да нарека своя собственост. Да бяхте видели какво правеше майка ми, когато бях във възрастта на детския паралич. Заслужаваше да й връчат медал от медицинските профилактични служби! Отвори си устата! Защо ти е червено гърлото? Да не би да те боли глава и да не ми казваш? Няма да ходиш на никакъв бейзбол, Алекс, докато не се уверя, че можеш да си движиш врата. Схванат ли ти е вратът? Тогава защо извърташ глава по този начин? Докато се хранехме, сякаш ти се повдигаше. Повдига ли ти се? Да де, обаче сякаш ти се повдигаше. Не давам да пиеш вода от чешмата на игрището. Ако си жаден — ще изтърпиш, докато се прибереш. Гърлото ти е зачервено, нали? Познавам, като те гледам как преглъщаш. Мисля, че може би най-доброто, което можеш да направиш, мистър Бейзбол, е да оставиш тази ръкавица и да си легнеш. Няма да ти позволя да излезеш навън в жегата и да търчиш с това възпалено гърло, в никакъв случай. Дай да ти измеря температурата! Никак не ми харесват тези хрипове. Честно казано, направо ме изкарваш от нерви, като се разкарваш по цял ден с това гърло, без да кажеш на майка си. И защо си се крил? Алекс, детският паралич не разбира от бейзбол. Разбира само от апарати за изкуствено дишане и инвалиди за цял живот. Не давам да търчиш повече и точка. Нито пък да ядеш хамбургери навън. Или майонеза. Нито пържен дроб. Нито пък риба тон. Хората не обръщат такова внимание на качеството на храната като майка ти. Алекс, ти си свикнал на безупречна чистота и няма нужда да знаеш как готвят в ресторант. Знаеш ли защо майка ти никога не сяда с лице към кухнята, когато ходим на китайски ресторант? Защото не искам да гледам какви ги вършат там. Алекс, трябва всичко да измиваш, ясно ли е? Всичко! Един господ знае кой го е пипал преди теб.

Добре, нали не смятате, че преувеличавам, когато казвам, че е цяло чудо, дето още не съм влязъл в лудницата? Това суеверие, тази хистерия! Всичките тези „гледай, това“, „внимавай, онова“! Това не бива, онова не бива! Спри, недей! Нарушаваш много важни правила. Какви правила, чии правила? Все едно че имат халки на носовете и резки по бузите и са се татуирали от горе до долу — толкова им е акълът. А, и отгоре на всичко разните милчике и флайшикс 15 15 Евреите имат отделни чинии за млечни храни и за месни храни. — Б.р. , и там подобни мешугенех 16 16 Безумия, глупости (идиш). — Б.р. , правила и наредби като капак на собствената им лудост. В къщи често си припомняме с усмивка онзи случай, когато като малък, гледайки през прозореца снежна буря, аз с надежда съм попитал: „Мами, вярваме ли в зимата?“ Разбирате ли какво ви говоря? Отгледан съм от хотентоти и зулуси! Не можех даже да си помисля да изпия чаша мляко със сандвич, без да нанеса сериозна обида на Всевишния. Представяте ли си какво ми е било на съвестта, като съм се пипал толкова често? Вина, страх… Ужас изпълваше цялото ми същество! Имаше ли нещо в техния свят, откъдето да не дебне заплаха, да не плъпват микроби, да не наднича смъртна опасност? О, къде бяха удоволствието, смелостта, честността? Кой натъпка тия мои нещастни родители със страх от живота? Баща ми, вече пенсионер, има една-единствена тема и винаги е готов да я захване: новата магистрала на Ню Джърси. „Няма да изляза на това чудо, пари да ми дават. Трябва да си луд, за да пътуваш по него — то си е живо самоубийство. Узаконен начин да излезеш на пътя и да те премажат.“ Знаете ли какво ми казва три пъти седмично по телефона — ако броим само случаите, когато вдигам слушалката, да не говорим за всичките му позвънявания между шест и десет всяка вечер. „Ще бъдеш ли така добър да продадеш тази кола? Продай тази кола, моля те, та най-сетне да спя спокойно. Защо трябва да имаш кола в тоя град — това не мога да проумея? Защо се натискаш да плащаш застраховки, гараж и поддръжка, умът ми не го побира. Но освен това не разбирам защо изобщо живееш сам в онази джунгла? И какво им плащаш на ония бандити за тази гарсониера четири на два? Ако им даваш дори цент над петдесет долара, трябва да си си загубил акъла. И защо не се върнеш в Ню Джърси — това е пълна загадка за мен; как можеш да предпочиташ шума и пушеците, и престъпленията…?“