Джон Кейс: Синдромът

Макар да бе идвал вече два пъти в Института, той се изненада, като видя колко е тихо. Опдал забеляза това, потупа го по рамото и посочи към стълбите.

— Сами сме! — възкликна той и тръгна нагоре.

— Наистина ли?

— Разбира се. Днес е неделя! Никой не работи в неделя — с изключение на шефа. И то, защото нямам избор!

— Защо? — попита Макбрайд. — Щом сте шеф…

— Защото живея тук — отвърна Опдал.

— Винаги съм мислил, че живеете някъде в града — отбеляза Макбрайд.

— Не. — Опдал поклати глава и намигна. — Това е… как да кажа. Моят дом далеч от вкъщи. — Той спря на една от площадките и обясни: — Съпругата ми живее в Осло, защото мрази Швейцария. Казва, че била много дребнобуржоазна.

— Да — съгласи се Макбрайд. — Точно в това е очарованието й.

— Разбира се, но какво лошо има в това?

— А децата ви?

— Пръснаха се. Едното от момчетата е в Харвард, другото — в Дубай. Дъщерята е в Роле.

— В училище?

— Да. А аз прекарвам живота си в самолети да гоня безкрая.

— А през останалото време?

Опдал се усмихна широко и тръгна нагоре.

— През останалото време събирам пари за Фондацията или бода карфици по картата, като се опитвам да проследявам хора като вас.

Беше ред на Макбрайд да се усмихне. После каза:

— Мислех си, че тук има асансьор.

— Има, но не обичам да го използвам през уикендите — отвърна Опдал. — Ако спре токът… е, можете да си представите.

При предишните си посещения Макбрайд се бе срещал с Опдал и сътрудниците му в конферентната зала на втория етаж и сега бе любопитен да разгледа и жилищните помещения горе. На третия етаж застанаха пред врата, която съвсем не пасваше на характера на старинната сграда. Направена бе от стомана и беше очевидно дебела, със сложна метална брава.

Опдал натисна няколко цифри и вратата се отвори с метално изщракване. Директорът на фондацията въздъхна.

— Грозно, нали?

— Ами… доста е… дебела — отбеляза Макбрайд.

— Преди сградата е била наемана от частна банка — каза Опдал. — Това, което подочух за клиентелата й, ме кара да мисля, че наистина са имали нужда от такава здрава врата.

Самото помещение беше удобно, широко, добре осветено и обзаведено в модерен стил — съвсем различно от стаите долу. На едната стена имаше библиотека и кожен диван. На плексигласова масичка имаше сребърен поднос с димящ чайник, две чашки, мляко, захар и купчинка сухи сладки.

— Чай? — попита Опдал.

— Да, благодаря — отговори Макбрайд и пристъпи към прозорците до бюрото, за да се наслади на гледката. През дърветата се виждаше езерото — блестеше като счупено стъкло. — Впечатляващо — каза той.

Опдал прие комплимента с кимване, вече наливаше чая.

— Захар?

— Само малко мляко — отвърна Макбрайд. После погледна компютъра на бюрото на директора и се намръщи. — Къде ви е драйвърът за диск А?

— Какво е това драйвър?

— За флопитата.

— А, това ли? — отвърна Опдал. — Тук няма такова нещо.

— Как така? — Макбрайд беше наистина озадачен.

— Обичаме да пазим данните си поверителни — обясни Опдал. — Само така можем да сме сигурни, че си остават тук, в къщата. — Подаде на Макбрайд чаша чай, седна зад бюрото и покани младия американец да седне в едно от креслата.

После сръбна от чашата си и възкликна:

— Така! — Пауза. — Свършихте чудесна работа!

— Ами… благодаря — отвърна Макбрайд.

— Сериозно говоря, Луис. Знам колко трудно се работи в места като Хаити. Там е пълна смрад и ако не знаете как да се държите, може да се окажете в опасно положение.

— И това ми мина през главата.

— И все пак… — Опдал се облегна назад и се изкашля, — може би се питате защо е всичко това…

— Не. — Макбрайд се размърда в креслото и се усмихна. — Просто предположих. Стипендията свършва след няколко месеца…

— Да, прав сте, разбира се, но… не сте тук заради това.

— Така ли? — Макбрайд го погледна озадачено.

— Да.

Чу се приглушено бръмчене и двамата едновременно погледнаха към вратата.

— Това не е ли асансьорът? — попита Макбрайд.

Директорът кимна и се намръщи.

— Но…

— Сигурно е някой от персонала — предположи Опдал. — Вероятно си е забравил нещо.

Шумът спря. Миг по-късно се почука.

— Имате ли нещо против да отворите? — попита директорът и посочи към вратата.

Макбрайд сви вежди. Нали Опдал беше казал, че са сами? И също и за ползването на асансьора. Но все пак стана.

— Не, разбира се — рече той, отиде до вратата и я отвори.

Разполагаше само с част от секундата — видя всичко, но нямаше време да го осмисли. Видя мъж в хирургически костюм и с противогаз. После видя облак спрей и подът се изплъзна изпод краката му. Взрив от светлини. После мрак.